Кланица, публичен дом и венерическа болница са най-големите забележителности в крайния софийски квартал, в който израства Павел Вежинов.
Повечето му приятели не се отклоняват от пътя на касапин или престъпник, но той успява да надмогне клеймото на бедността.
Павел Вежинов сам признава, че неговото езиково обогатяване в ранното му детство започва с… ругатните на каруцарите в неугледния му квартал Драз махала.
Но любовта му към изкуството го води напред и затова от съвсем малък има две страсти: кино и книги. Чете като умопобъркан, както сам се изразява, а за да може да гледа филми, той, заедно с още няколко хлапета, сваля олуците на една къща и ги продава като цинк, за да си плати билета. Години по-късно той намира удоволствие в още една своя страст – риболова.
Освен това се интересува от бокс и дори е съдия и шеф на боксовата федерация. Когато има време, не отказва и разговори с читатели, макар да не е от хората, които драпат за признание. Особено проницателно днес звучат думите му, казани пред ученици от Математическата гимназия в София малко преди смъртта му през 1983 г.:
„Днешната техническа цивилизация е на път да погребе човешката душевност. Единственото, което ни спасява все пак, е останалата дълбоко вродена у нас склонност към изкуството…”.
Павел Вежинов е литературният псевдоним на българския писател-белетрист и сценарист Никола Делчев Гугов. Той е роден на 9 ноември 1914 г. в София. Израства в Драз махала. Завършва Първа мъжка гимназия.
Павел Вежинов е първият наш писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романа „Гибелта на Аякс“. Винаги го е вълнувала фантазията като притча, като иносказание и поради това неговите фантастични разкази и повести се родеят с фентазито, а не с научната фантастика.
През 1963 г. е напечатан сборникът разкази „Момчето с цигулката“, който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морлно-психологическите проблеми на съвремието. Следват „Дъх на бадеми“ (1966),“Звездите над нас“ (1966), „Малките приключения“.Романът „Нощем с белите коне“ (1975) се появява първоначално в сп. „Септември“ и още фразата в началото „лъвът си личи и по ноктите“, подсказва, че това ще е не само нов успех, то и синтез на натрупания опит. Още не е заглъхнал шумният успех, когато се появява повестта „Бариерата“ (1976), за коята същата година получава отново Димитровска награда. И през всяка последваща година печата още силни произведения – „Белият гущер“ (1977), „Синият камък“ (1977), „Езерното момче“ (1979).
Последният завършен роман на Павел Вежинов е „Везни“ (1982), а последната новела „Дълъг летен ден“ се появява в списание „Съвременник“ (кн. 3 от 1983 г.) малко преди смъртта му.
Писателят е запален рибар, картоиграч и физик, и най-вече активен спортен деятел, уважаван от спортисти и ръководители. По време на следването си в Софийския университет той се увлича по бокса. През 50-те години Павел Вежинов е председател на боксовата федерация. Самият той не е бил боксьор и е казвал в интервюта, че не може да се пише интересно за бокс и няма нищо написано за този спорт.
1952 година – през юли в Хелзенки се провеждат Летните олимпийски игри. В делегацията е включен и Павел Вежинов в качеството си на член на Централния боксов комитет.
Ето какво разказва писателят Антон Антонов – Тонич:
„В бокса го привлякохме заедно с Боян Гаврилов и брата на генерал Стойчев Джоката, който бе корифеят на “благородния начин за самоотбрана”. Вярно, той отказваше да тренира, макар и за “обща култура” — не можах да го съблазня дори с прекрасните германски ръкавици, които лично бай Борис Ангелушев ми бе подарил. Но не пропускаше нито едно състезание, дори такива срещи между два завода. Скоро избрахме Павел за подпредседател, а после и за председател на Централния боксов комитет. Той стана и международен съдия по бокс.“
По инициатива на Павел Вежинов за треньор е нает бившият европейски шампион Ернст Вайс, а наши треньори отиват на специализация в чужбина. И това води до бърз успех – Борис Георгиев (Моката) печели бронзов медал на олимпийските игри в Хелзинки, а Димитър Велинов стана първият българин европейски шампион.
„Това, че не един и двама хора на изкуството и преди всичко Павел Вежинов заработиха за тоя спорт по онова време, привлече около ринга много наши изтъкнати творци: на всяко състезание можеха да се видят художниците Георги Попов (Джон), Георги Павлов («малкото Павле»), а също и съвсем младият Светлин Русев, който стискаше палци за своя брат боксьор Вълчо Русев. Павел преживяваше много силно развоя на боксовите срещи. Стоеше напрегнат и лицето му трепваше при всеки силен удар, който се стоварваше върху някой от любимите му боксьори. Особено много държеше на Сашко Дяков (бъдещия скулптор Александър Дяков), Папаличев, Гого Малезанов и още неколцина.“
Големият писател, сценарист, спортен деятел и народен представител в 7-то Народно събрание, почива внезапно на 20 декември 1983 г.
Източник: socbg.com
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
