„Отиваме да мреме за свободата на отечеството“

Началото на юли 1868 г. е знаменателно за освободителната епопея на българския народ. Тогава започват дейността си две от най-значимите чети, включили се в борбата ни за свобода и проявили отчаяна храброст в битките с турския башибозук. Това са четите на националните ни герои Стефан Караджа и Хаджи Димитър. На 4 юли преди 142 години, двамата войводи са посрещнати тържествено от своите четници, които от няколко дни вече се събират в мошията на М. Колони в румънското село Петрошан. Всички обличат четническите си униформи, вземат оръжието си и със самочувствие потеглят към родния дунавски бряг. Хаджи Димитър ги повежда с думите:

„Братя! Ние отиваме да мреме за свободата на своето отечество!”

За знаменосци на четите са избрани Георги Чернев и Димитър Заралията, а за писари – Хр. Дряновски и Иван Попхристов. Уточнено е, че до пристигането на Агликина поляна, двете дружини временно ще се обединят и ще действат под едно общо командване съгласно статута на българските чети. Със специален ритуал бунтовниците полагат клетва. Караджата им напомня, че ако турците хванат някой от тях, той тряба да посочи целта на борбата им, а именно – черковни и политически свободи.

На 6 юли вечерта дружината преминава Дунав с каика на румънеца Кордели и рано сутринта на другия ден слиза на българския бряг в местността „Янково гърло“ до с. Вардим, Свищовско. Оттук с бърз ход тя трябва да стигне до Агликина поляна, където имат уговорка да ги чакат Гунчо войвода и Тодор Харбов с четите си. За нещастие дружината е открита от турския пост. В завързалата се престрелка пада първата жертва – един турски часови. Четата се измъква, но за зла участ обърква пътя и попада в тресавището на Вардимското блато, където загубва няколко часа. Властите в Русе и Свищов вече са уведомени за нейното присъствие по тези места. Тези обствоятелства нарушават предварителния план и ръководството е принудено да вземе решение временно да отложи поставената си цел – вдигане на въстание, а да действа като самостоятелна бойна единица. Решено е също да се съборят телеграфните стълбове, за да се прекъсне връзката между Русе и Свищов. Караджата държи реч пред четниците като още веднъж им обяснява значението на патриотичното им дело, окуражава ги и ги призовава мъжествено да понасят тежестите, за да бъдат достойни за народния идеал.

Четниците тръгват с бунтовни песни. Димитър Великсин пише специален марш за тях. Към обяд са посрещнати тържествено в с. Саръ Яр (дн. Хаджи Димитрово). Опитът да бъдат осветени двете знамена се проваля, тъй като се оказва, че свещеникът е избягал. Тогава Хаджи Димитър развява знамето пред селяните и се провиква: „След нас идват и други чети с няколко хиляди души. Това е знамето на независимостта“. Следобед, на път към Балкана, четата е нападната от 1000 души башибозук от съседните села. В района на Караисенските лозя се води първото сражение. Боят продължава повече от пет часа. На свечеряване четата успява да се измъкне от полесражението, но вече е дала първите си жертви – Александър Василев и Златю Ошански загиват в сражението, а Арсени Мартинов, Минчо Величков и Стефан Билчев – по-късно. Те са погребани от местния жител Даки Йорданов. През 1898 г. костите им са преместени в църквата, а през 1943 г. в центъра на селото в тяхна чест е издигнат паметник.

Бойният път на четата подробно е отразяван от в. „Дунавска зора“, излизащ в Браила под редакцията на Добри Войников и в.“Народност“, отпечатван в Букурещ с редактор Ив. Касабов. Той продължава с още по-драматични събития.

На 8 юли дружината осъмва в района на Карапановата кория в землището на с. Горна Липница. Започва второто сражение. По спомени на оцелели четници противникът наброява 2000 души. Войводите не спират да окуражават дружината. Караджата ги успокоява:

„Не бойте се, стреляйте на месо и се дръжте яката. Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем Балкана“.

Той ранява командира на русенската жандармерия Яхи ага, но сам получава първата си рана в ръката. И Хаджи Димитър вдъхновява момчетата:

„Братя, неприятелят вече настъпва, той е силен много повече от нас, но това е безразлично. Нашата цел не е да превземем Търново и Цариград, но да умрем за свободата на народа си, да турим основа на бъдещето!“

Дадени са нови жертви – в боя загиват Хр. Дряновски, Пенчо Хаджипопов и Христо Милков, а Димитър Мънзов и Петър Кънчев са заловени по-късно и обесени. Стефан Топалов и Иван Дружинов също заплащат с живота си. През 1950 г. в корията е издигнат паметник, а Христо Пандурски рисува вълнуващо живописно платно, изобразяващо боя в Карапановата кория.

За да заблуди потерята, през нощта дружината отначало се придвижва на север, а след това на юг към Стара планина. Изтощени, жадни и гладни на 9 юли сутринта четниците достигат до Севлиевските възвишения. В настъпилите тежки минути Караджата отново проявява изключителния си характер – по думите на Христо Македонски:

„Колкото тактичен, решителен и смел беше той по време на сражение, толкова нежен е ободрителен биваше тогава, когато всички ние имахме нужда от блага дума и припомняне величието на нашето дело, което немилостиво искаше от нас такива страдания и такива жертви”.

Четата купува няколко агнета и спира на почивка, но в близката гора е забелязана потеря от с. Вишовград. След кратка борба тя е отблъсната и въстаниците заемат позиции в местността Дълги дол. Скоро от Севлиево пристига редовна войска. За първи път двете чети действат като самостоятелни бойни единици. Караджата с група четници води ръкопашен бой, съсича много турски войници, но получава втора рана. Организаторският му талант и неговата храброст дават основание на четниците да го нарекат „офицеринът“ на четата. С цената на много жертви неприятелят е отблъснат, но броят на четниците става все по-малко. Подробни сведения за тази битка научаваме от Бачо Киро и Петър Фрагов. През 1968 г. на мястото, където се е водило това сражение е издигнат паметник.

С настъпването на нощта членовете на дружината продължава движението си чрез познатия маньовър – тръгва най-напред на север, завива на запад и се обръща на юг. Гористата местност обаче затруднява тяхното придвижване. На зазоряване се оказва, че са само на няколко километра от мястото на третото сражение. Изтощени от умора четниците заспиват дълбоко. „Като какъв е бил тоя сън после петдневни мъки, вярвам, че всеки всеки е в състояние да си въобрази. Ние не спяхме, както дал господ, но се бяхме пренесли съвършено, като умрели” – си спомня Ангел Обретенов.

Изгубила четата през нощта, сутринта потерята изпраща след нея ловджийски кучета, които лесно я откриват.

Четвъртото сражение започва на 10 юли около 10 часа сутринта. Позициите на бойната дружина са неудобни. Тя се намира в ниския дол Канлъдере (наречен по-късно Кървав дол). Местността е обградена от две високи рътлини, на които е разположен противникът, а четниците се намират между два огъня. За да излязат от това тежко положение, войводите решават чрез атака да превземат поне едната височина, като разделят въстаниците на две групи. Едната трябва да излезе в гръб на противника, а другата, водена Караджата, тръгва да пробие обръча фронтално. Започва най-жестокото сражение, което има фатални резултати.

Ангел Обретенов разказва:

„Момчетата от нашето отделение, начело с Караджата, се хвърлиха между редовете на турските солдати и боят почна гърди с гърди… В това време войската ни нападна много отчаяно, кой с щикове, кой с пушки. Караджата като вървеше напред и сечеше направо и наляво, остана заобиколен помежду им. Най-голямата сила беше устремена към него, защото по дрехите му турците го познаха , че той ни е главатаря“.

Увлечен в ръкопашен бой, със седем рани, войводата е пленен . Хр. Македонски си спомня за тази трагедия:

„Всички ние бяхме не само крайно наскърбени за загубата на Караджата… офицеринът на четата, но и обезкуражени… Ние бяхме в душата си убедени, че не ще можем да направим вече сериозно сражение, и че без помощта на Караджата ние сме обречени на гибел“.

След залавянето на войводата стрелбата от страна на противника спира. Това затишие е използвано от Хаджи Димитър, за да завземе една от височините и изведе четата от обкръжението. Дадени са повече от 30 убити и ранени: Еремия Българов, Коста Ефтимов, Петър Обретенов, Иван Попхристов, Георги Чернев, Никола Красналиев, Петър Вълчев и др. Остават само 58 души. Плененият войвода е отведен в търновския затвор, а след това в Русенския. Осъден е на смърт чрез обесване, но умира от раните си в затвора на 31 юли.

Хаджи Димитър се отправя към Агликина поляна с оцелелите си последователи. На 17 юли четниците достигат връх „Свети Никоила”. Тук 14 тежко ранени юнаци, начело с Димитър Заралията, изостават от групата. На 18 юли групата, предвождана от Хаджи Димитър, достига връх Бузлуджа и се разполага на почивка. Там е обкръжена от казанлъшки башибозук и 300 души редовна армия. Започва последното кърваво сръжение. Всички се бият храбро, но не могат да устоят на превъзхождащия ги противник. Преди да падне убит войводата извиква към момчетата: „Братя, да умрем като българи” и пада убит. Успяват да се спасят само Хр. Македонски, Пенчо Стоянов и Илия Николов.

От другата група, след сражение на 1 август, 9 души са пленени и отведени най-напред в Търновския, по-късно в Русенския затвор. Осъдени са на заточение и са изпратени в Сен Жан д`Акр. Там умират двама, един успява да избяга, а останалите шест се завръщат в родината след Освобождението. От всичките 128 души четници, накрая живи остават само 18 души, като не всички от тях доживяват да видят България свободна.

Жестокият погром над дружината е показателен за страха на официалната власт. А тя има основание да се страхува – това е най-голямата чета, сформирана до момента, а и най-добре подготвена във военно отношение. Повечето четници са преминали през двете легии. Внушителна е и групата на тези, които са били волнонаемни войници в румънската армия. Има и двама действащи офицери от руската и сръбската армия, които са се присъединили към двамата войводи. Няколко души са участвали в освободителните движения на съседните балкански страни. Четата е най-добре подготвена и във идейнополитическо отношение. Тя носи със себе си три документа: „Адрес до великите сили”, „Мемоар до султана” и „Прокламация до българския народ”. С тях българските революционери заявяват, че не са разбойници, а се борят за народни правдини и свободи. За първи път се поставя въпросът за създаване на Привременно правителство като върховен орган на властта, което да играе ролята на преддържавна власт.

Който иска народна свобода, свободна държава и човешки правдини, той трябва да се приготви и да употреби всичките си страдания и всичките си средства, които са потребни за бой, т.е. да прежали живота си, да се залови за пушка, за сабя, за пищов, револвер, нож; Кой с каквото може, каквото има и да откупим свободата на отечеството си.

Стефан Караджа и Хаджи Димитър

КЛЕТВА НА ЧЕТАТА

Заклевам се в името на Всемогъщия Бог, че вярно и ревностно ще се бием срещу мръсните турци за освобождението на милото ни отечество, и че във всеки случай ще постоянстваме, да защитаваме един другиго до последното издихание, като предпочетем смърт, нежели да издадем или своеволно да се отделим от дружината.

Бог да ни е на помощ в това свято предприятие!..

Автор: д-р Румяна Оманова

Източник: desant.net