Както повечето неща в българския дом, и носията е дело на женския труд, вдъхновение и творчество. Жената тъче, шие, веза и плете, мъжът има заслуги единствено при обработването на кожи.
Мъжката и женската носия по всички краища на Българско са основно няколко типа: двупрестилчената, сукманената, саяната и еднопрестилчената (за жените) и белодрешната и чернодрешна (за мъжете). Тези основни видове народни носии се утвърждават през епохата на феодализма.
Традиционните материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на деветнайсети век. Кожата заема сравнително ограничено място – за калпака, ногавиците, цървулите, и отличава главно мъжкия костюм, носен в планинските краища.
Двупрестилчената женска носия е риза, две престилки (закрепени на кръста – една отпред и една отзад) и колан. Ризата е предимно от вида на бърчанките, с преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част – почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика заема големи „територии“ по ръкавите, предницата и яката на ризата. Двете напоясни завески са от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален и отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти (вълненик, бръчник, тъкменик, пещемал, кърлянка, завешка) и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг и се завива неколкократно около кръста. Първоначално тази старинна женска носия е разпространена навсякъде, но по-късно се запазва най-вече в Дунавската равнина.
Сукмената женска носия е с най-широк териториален обхват – планинските области на Централна България, крайморските райони на Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха – сукмана, обаче са обединени от общи белези, като материал, туникообразна кройка, дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, по-рядко е с къс или с дълъг ръкав. Украсата на тази дреха е съсредочена по полите, пазвите и по краищата на ръкавите. Състои се от пъстроцветно везмо, декоративна тъканна апликация и обтоки.
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая – горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или до глезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни, преобладават саи от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена тъкан, памучна или вълнена. Има и саи от шарена тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Тази носия си има пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката – червена, на ивици, на югозападад – с многообразна тъканна орнаментика. По-къса и слагана най-вече на празник е сърмената престилка. Саяна носия слагат българките в южните и в югозападните области, на югозапад доминират червените нюанси, в червено, за предпазване от уроки, е и декоративното везмо.
Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопите. Състои се от дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с пестелива украса. До края на първата четвърт на двайсети век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи. Родопчанки съчетават бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревнозелено в колорита на престилката си.
Облеклото на българина пък бива белодрешно и чернодрешно – по цвета на горните дрехи. Става дума не за разновидности, обособени по географски принцип, а за два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло. За най-старинен се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан.
Белодрешната носия включва туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана тъкан. Гащите са в две разновидности: беневреци – с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици, и димии – широки къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник), която има клината кройка. Линеарни везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан красят ръбовете на пазвата, краищата на ръкавите и върховете на клиновете на мъжката дреха. Поясът е задължителен, най-често е червен.
Вторият вид мъжка носия – чернодрешната – се оформя през Възраждането. От края на осемнайсети век докъм средата на деветнайсети век мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба, а от черен шаяк. Гащите (потурите) са широки, украсени с черен гайтан.
Горните дрехи (елек, аба, антерия) са с прави очертания и стигат до кръста. Поясът обаче си остава, както и коланът, калпакът, цървулите.
С огромно уважение се отнася българинът към дрехата си. Тя е неговият социален и личностен „печат“. Дрехата е пълноправен участник в раждането, кръщаването, прохождането, ухажването, женитбата, опелото на българина. Тя е част от трудовия делник и религиозния празник. Нова дреха се слага за сватба и смърт. С риза се даряват сватове и девери. Бялата риза е символ и на героична гибел.
„По дрехите посрещат, по ума изпращат“, гласи поговорката. Което все пак означава, че и дрехите са важни.
Източник: balgari.bg
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
