„Неуловимият” войвода Васил Чекаларов

Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско, че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ще изпълнявам заповедите му. Че няма да издам никому нито с дума, нито с дело тайната, с която днес се увенчавам, и всичко онова, което от днес нататък ще чуя, видя и разбера за делото. В противен случай нека да бъда убит от едного от другарите с револвера или камата, които тук целувам.“

Това е клетвата, която всеки член и участник в Македоно-Одрински революционен комитет е давал при постъпването си в организацията. Такъв обет дава и прочутият революционер Васил Чекаларов.
Войводата заема видно място сред плеядата от имена на герои, дали живота си за свободата на родината.
Още приживе той се превръща в легенда и само споменаването на неговото име стряска и турци, и гърци.

Васил Чекаларов е роден през 1874 г. в село Смърдеш, Костурско. По онова време населеното място е чисто българско, а жителите му са наброявали 1780 души. Като малък бъдещият бунтовник първоначално учи в гръцко основно училище. Но по негово желание баща му го премества в българско школо, където завършва IV отделение. После той започва да помага и изучава занаята на баща си, който е бил чехлар-обущар.

След една любовно-патриотична авантюра с гръцка учителка вече възмъжалият Васил бива вкаран в затвора, но той успява да избяга от него и заминава в освободените български територии. Установява се за по-дълго в София, където се запознава с македонския революционер Гоце Делчев. Запален от неговите идеи, той взема дейно участие и в работата на Македоно-Одринската организация. Начело на тази структура е Борис Сарафов, с когото оттогава ги свързва голямо приятелство.

Революционерът приема без колебание поставената му от Централния комитет мисия да създаде канал за закупуване на оръжие от Гърция, което да достави в Македония. С помощта на своите саратници Манол Розов, Лазар Киселинчев и Наум Руков през 1901-1902 г. успява да изпълни заръката. Разбирайки за това, гръцките власти започват да го издирват, като дори пускат обяви във вестниците.

В тях те посочвали като най-характерен негов белег кривия му преден зъб. Чекаларов го изважда, за да не бъде разпознат и продължава своята революционна дейност. През 1902 г. е заловен в Трикала и отведен в затвор. Представяйки се за голям гръкоман, бива освободен, но му е забранено повече да купува оръжие. Вече на свобода, родолюбецът се прехвърля в Лариса, а по-късно от Солун преминава в Костурско. Там той, заедно с Пандо Кляшев и Лазар Москов, се заема активно с възстановяването на комитета, разрушен от продължителните събития в региона. Чекаларов е избран за околийски ръководител, а Костурско става един от най-добре организираните и въоръжени райони.

С всичките си тези действия той си навлича гнева на гърците, които непрекъснато му устройват хайки и засади. По подобие на Левски, родолюбецът винаги успява да се измъкне невредим.
След убийството на Кузма Стефанов и Лазар Москов ръководството на организацията в района пада изцяло на неговите плещи. По това време Костурско се включва активно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. След неговото избухване на 20 юли 1903 г. в Битолския вилает Костурската революционна околия изиграва една от най-важните роли в него.

С над 2000 въоръжени души Чекаларов, Кляшев и Поптрайков превземат влашките градчета Клисура и Невеска. В разгара на въстанието войводата става инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. На 30 август 1903 г. той е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля. Тъй като въстанието в другите райони не успява да избухне с такава сила и масовост както тук, турските аскери съсредоточават усилията си именно в този район и започва истински
погром над населението.

Заради опасността от нови опожарявания и жестокости от страна на многобройната турска войска, ръководителите на отряда, който защитава българите, решават той да се раздели на две и да напусне местността от две различни посоки. Дружината на Чекаларов поема към най-южните части на Костурско – Костенарията. Навлизайки в арнаутската област Колоня, те наказват башибозуците от този район.

След прекратяването на въстанието и изтеглянето на четите районът е опожарен, но неуловимият войвода за пореден път успява да се измъкне от ръцете на противниците. Дълго време Чекаларов се укрива в Македония като окуражава и помага на пострадалите от безчинствата на турците. Заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, преоблечени във влашки носии, успяват да преминат гръцката граница без някой да ги познае и се отправят към Тесалия. От там през Белград войводата се завръща в София.
В България видният борец за свобода живее повече от скромно.

Построява си къща и се жени за красивата Олга, от която има дъщеря Екатерина. За съжаление другото им дете Василка умира на 3 годинки. Но юнашкото сърце на революционера не може да стои на едно място и далеч от революционната дейност. На 14 март 1904 г. той заедно с Б. Сарафов създават Временен комитет, който обаче просъществува само 1 година.

Скоро дългът му към поробените сънародници отново го отвежда в родното Костурско. През септември 1912 г. в София се сформират чети за освобождението на Македония. Васил Чекаларов, заедно със своите другари в битките Иван Попов и Христо Силянов поемат пътя на борбата за свобода. Четата е внимателно подбрана лично от него, като в нея преобладават предимно млади момчета, които са по-ентусиазирани и са обхванати от патриотичен дух. Закичили пушките си със свежи цветя, пеейки революционни песни и викайки „ура“, те се качват в трена.

В Дойран към тях се присъединяват още много хора, готови да дадат живота си за свободата на Македония. Така се сформира и леринско-костурска-кайлярска група. Неин водач става Васил Чекаларов. При освобождението на района четата винаги успява да изпревари гръцките войски и да освободи населението. Отново името на войводата се прославя в този район и започва да буди страх в противниците.
По-късно отрядът на революционера се присъединява към българката армия и участва в Балканската война. Македония е освободена. Но през Междусъюзническата война от 1913 г.
нещата се променят.

Довчерашните съюзници – гърците, стават врагове, които искат да поробят македонските българи. Чекаларов е сред първите бойци, които се изправят срещу новите поробители. Със своята вярна чета той се изтегля през Богданци, Стояково и Гевгели. Но въстаниците биват обкръжени от неприятелските войски. Те се бият храбро и с плам за победа, но притиснати от глада, се опитват да се изтеглят към Лерин.

Там обаче са предадени и след нови сблъсъци с противниковите войски легендарният хайдутин е тежко ранен. Вражески куршум го уцелва малко над сърцето. Някои от четниците, виждайки че нямат никакъв шанс, се предават. С легендарния българин остават най-верните му другари и продължават да водят сражения с гърците. Успяват да се изтеглят към връх Вич, но там водят последната си битка, която напълно сломява съпротивата им. Пленени и хвърлени в затвора са двадесет и пет човека. Въпреки раните си, Чекаларов пак успява да се измъкне от гърците.

На 8 юли 1913 г. заедно с още няколко останали живи, но уморени, гладни и обезсърчени четници, той се добира през нощта до височината Лакото. Там спътниците му превързват раните му, надявайки се през нощта да се изтеглят към Костурско. За съжаление планът им не се осъществява. На следващия ден всички те попадат в ръцете на гръцките андарти. Убити са двамата верни съратници на войводата. Гръцкият предводител отсича главата на все още дишащия войвода, а останалите ритат тялото му. Но гаврата с безстрашния българин не свършва до тук. Главата му е набучена на кол и с викове „ Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!” е разнасяна няколко дни в района за сплашване, обезсърчаване и сломяване духа на българите.

След това гърците предават тленните му останки на епитропа от българската черква „Свети Панталеймон“, който ги погребва в българските гробища.
Днес на къщата на този голям наш войвода в София има поставена паметна плоча. През 1934 г. българското село Чалкьой пък в чест на именития революционер е преименувано на Чакаларово.

Автор: Мирослав Водев

Източник: desant.net