Нишкото споразумение или Нишката спогодба (на сръбски: Нишки споразум или Niški sporazum) от 23 март 1923 година е спогодба между България и Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави. Спогодбата е пряко насочена срещу дейността на Вътрешната македонска революционна организация и довежда до силен конфликт между нея и управляващото в София правителство, доминирано от Българския земеделски народен съюз.
Със споразумението България „се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия и да оказва съдействие на югославските гранични органи при охраната на границата срещу четите“. В споразумението се регламентират мерките, които двете страни ще вземат, за да прекратят нелегалното преминаване на границата – подсилване на гражданските и военни власти в пограничните райони, изсичане на дървесната растителност край границата и други. Допуска се дори навлизане на югославски части на българска територия при преследване на чети. Белград не поема никакви задължения за промени в положението на населението във Вардарския дял на Македония.
Нишката спогодба е част от политиката на подобряване на отношенията със СХС, водена от правителството на Александър Стамболийски. Някои автори приемат, че подписването на спогодбата има благоприятно отражение върху водените преговори през март 1923 година за облекчаване на репарационния дълг на България. Една от главните цели на спогодбата е да се спечели СХС в българските опити за излаз на Егейско море. Към това се прибавя и засилването на подозрителността на други страни, каквито са Гърция и Италия. На практика, като се има предвид, че действията на четите на ВМРО не са прекратени, голямата част от договореностите от Ниш остават на хартия.
Още в дните не преговорите и след подписването на спогодбата в българското общество проникват сведения, които се приемат изключително отрицателно. Всички политически партии без БЗНС – от БКП до Конституционния блок осъждат спогодбата. По-късно Георги Димитров пише, че вместо „споразумение с всички балкански народи Стамболийски се стремеше да влезе в споразумение със сръбските империалисти“. За патриотично настроените политически сили и за ВМРО спогодбата е акт на предателство. Тя сближава още повече позициите на опозицията с тези на ВМРО. Както пише московският вестник „Правда“ от 12 юни 1923 година, спогодбата означава за ВМРО и нейните привърженици „борба не на живот, а на смърт – те би трябвало да бъдат унищожени или да протегнат ръка на антиправителствените сили и по такъв начин да съдействат за свалянето на правителството на БЗНС“.
Със спогодбата напрежението между ВМРО и правителството на БЗНС се превръща в истинска война. Тодор Александров и членовете на правителството си разменят обвинения и заплахи чрез писма или по вестниците. Въпреки декларацията на Александров, че не е работа на ВМРО да сваля и поставя правителства, управляващите са убедени, че главната заплаха за тях е ВМРО, което отклонява вниманието им от подготвяния заговор от страна на Военния съюз и опозиционните партии.
Българският историк Васил Василев в „Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения“ (1991) определя спогодбата като „сериозна политическа грешка“
Източник: wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
 от 23 март 1923 година е спогодба между България и Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави){kind=link}