На днешния ден, 11 април, през 1879 г. руският императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков слага начало на организираните пощенски съобщения в страната.
От 14 май 1879-а Временното руско управление след Руско-турската освободителна война (1877-1879 г.), предава на българските власти всички пощенски и телеграфни станции с целия им инвентар и съоръжения. Става въпрос за 39 пощенски и 26 телеграфни станции, 1630 км телеграфни стълбови линии с 2582 км проводници и 64 телеграфни апарата в действие. Много руски пощенски и телеграфни чиновници и технически лица остават по собствено желание да работят в новосъздадените български пощи и телеграфи.
Установени са два видове пощенски пратки. Проста кореспонденция, към която се отнасят затворените и отворените писма, бандеролните пратки, препоръчаната кореспонденция и пратките без цена. Втората услуга е застрахованата кореспонденция, към която се числят ценните и паричните пратки. Поради липса на други превозни средства пощата се пренася главно чрез сухопътните пощенски трактове. За всеки тракт се определят станции за смяна на конете. Пунктовете се обслужват от наети чрез търг пощонаематели и се придружават от пощальони, които събират писмата от пощенските кутии, окачени при конните пощенски станции, жп станциите и пристанищата.
През юли същата година. България става член на Всемирния пощенски съюз. Началото на официалните международни контакти на българските пощи е на 9 октомври 1880 година.
През 1879 г. пощенските станциите у нас са 41, през 1944 г. – 1 003, днес те са 3 008, като покриват и най-отдалечените кътчета на страната.
Днес „Български пощи“ е акционерно дружество, което се управлява от съвет на директорите, избиран от Министерството на транспорта и съобщенията. Централното управление на дружеството се намира в София. Дължината на пощенските пътища, обслужвани от фирмата, е 80 060 километра.
Източник: banker.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
