На 1 октомври умира големият български архитект Лазар Парашкеванов!

Животът на Лазар Парашкеванов напомня невероятните съдбовни обрати на един български „граф Монте Кристо“.

Роден е в село Хотница, Великотърновско, на 20.IХ. 1890 г. Той е едно от петте деца на българско патриархално селско семейство, за което на първо място стои възпитанието и образованието на децата. В началото на 20-те години на ХХ век Лазар въвежда в двуетажната фамилна къща в Хотница и Невяна – любимата си съпруга, с която остават заедно повече от 60 години.

Там живеят задружно всички: младото семейство, родителите на Лазар, трите му сестри и по-малкият брат. Невяна – стройна и красива зеленоока брюнетка, с която се знаят от гимназията във Велико Търново, става обичан член на фамилията, към която се отнася с почит и уважение.

Най-колоритната личност в рода е дядо Парашкеван, в чийто „смесен магазин“ има всичко – храни, дрехи, обувки, селскостопански стоки, ученически пособия и много книги! В къщата цари ред и спокойствие, макар че пушки и пищови са окачени по стените. Времената след войните са несигурни. Бродят гладни, брадясали и въшлясали дезертьори, склонни към кражби, изнасилвания и убийства.

Лазар благоговее пред любимия си роден край. Благославя го, рисува го, говори с охота, достойнство и гордост за селския си произход. Още гимназист във Велико Търново, той се изявява като републиканец, защитник на бедните и онеправданите. Неприятности си навлича с написаната и издадена от него ръкописно поема „Хоровод на царя и министрите“.

Изключен е от гимназията, но като частен ученик завършва с отличие средното си образоване във Враца. Заради участието си във войните се дипломира с отличие като инженер и архитект чак в 1920 г. В началото на трудовия си стаж има и „даскалски период“. Чаровният млад мъж пленява учениците си със знания, умения, с рисунки, стихове и разкази, които пише с обич към Отечеството.

В 1908 г. Лазар Парашкеванов става член на БЗНС. Земеделец по рождение, по убеждение и по дух, той остава верен на земеделската идея, която упорито защитава и отстоява през целия си живот. Вярно приятелство го свързва със земеделския водач Александър Стамболийски.

В началото на 20-те години Лазар Парашкеванов и чаровната му съпруга вече живеят в София. Столицата тогава е малко и неугледно селище с мизерни къщурки. След войните нахлуват бежанци и преселници от цялата страна. Изостря се силно жилищната криза. Като инженер, архитект и общественик Лазар се вълнува от проблемите на София, от външния й вид, от водоснабдяването, електрификацията и липсата на жилища.

По тези въпроси той не само пише в тогавашните всекидневници „Време“, „Дневник“, „Пладне“, „Зора“, но и работи действено, резултатно. Заслугите му за израстването на София като модерен и зелен град са големи. В 1922 г., по Коледа и Нова година, столицата е залята със светлина от възобновената от него Боянска юзина.

В 1921 г. БЗНС поема управлението на страната. Стамболийски възлага на Парашкеванов да подготви проект за Централа – партиен дом на мястото на малката двуетажна къща на „Врабча“, която приютява земеделците. Заради сложния терен, наклона по „Раковски“ и неудобната за главен вход „Дондуков“, чийто трафик се увеличава, архитектът обръща лицето на бъдещата сграда към „Врабча“.

Гледам несбъднатия първоначален проект за земеделски дом, който щял да побира над 2500 конгресисти, и се чудя как в онези далечни времена проектантът го е създал толкова внушителен и модерен! Този проект не се осъществява поради разтърстващите политически събития у нас. Във фаталната за страната ни 1923 г. става Деветоюнският преврат и убийството на Стамболийски. В памет на земеделския водач, на Янини грамади, по проект на Лазар Парашкеванов, е издигнат мавзолеят-костница, където са положени останките на братята Александър и Васил Стамболийски и на майка им Екатерина.

През 1925 г. идва и атентатът в черквата „Св. Неделя“. Започват гонения и арести на земеделци и комунисти. По време на Атентата Лазар е извън София за оглед на терен за строителство. Обвинен в опит за бягство, той е арестуван, след което е интерниран и отведен в Горна Джумая, днешен Благоевград.

Пред Емил Мечкуевски, кмет на града, се изправя младият мъж в Христова възраст – интелигентен, способен, и му подава затворен плик. Когато кметът прочита писмото, пребледнява. Вътре има заповед: „Да бъде ликвидиран приносителят“! Не само че кметът не изпълнява тази заповед, но веднага разбира, че късмет му е изпратил точно нужния човек. И вместо смърт Лазар получава изгодно професионално предложение! Мечкуевски захвърля писмото и възлага на Парашкеванов да изготви спешно проект за нова сграда на Кметството.

Много трудности съпътстват строежа. Наоколо има малки, жалки дюкянчета, които комитите на града в една нощ опожаряват. От страх никой не протестира, пък и застраховките са изплатени безотказно, Лазар прави смел проект – голяма и хубава сграда, отдолу с 26 дюкяна, наемът от които е изгоден за общината. Седем свещеници освещават полагането на основния камък. Започва строежът и оформянето на центъра в Горна Джумая. Но пак трудности – свършват парите! И отново комитите спасяват положението. Къде доброволно, къде „зорноволно“, даренията от джумалии са събрани! Така Кметството се сдобива с удобна и внушителна за времето си сграда – красива, здрава и печеливша. Тя става емблема на града, а през 1963 г. е обявена за паметник на културата.

Първият си ремонт Кметството претърпява чак през 1987 г. – за посрещането на Дипломатическия корпус в града.
Но преди тези събития Лазар вече се е доказал като теоретик, основател и създател на кооперативното жилищно строителство у нас. Още през 1922 г. пръв Стамболийски одобрява тази идея. С много трудности и упорита съпротива от страна на хората, които отказват да живеят под един покрив с няколко семейства, Парашкеванов успява да построи няколко жилищни кооперации в София. За тях той сам купува терените – с кредити, със заеми от банките, даже с ипотека на собствения си дом, който, едва не изгубва.

С упоритостта и с убедеността му, че бъдещето на столицата е в големите, високи и модерни жилищни домове, се реализират първите жилищни кооперации. В грандиозното дело му помага неговият адвокат Михаил Ничков – верен докрай на живота и творчеството на Лазар Парашкеванов.

Историята на впечатляващата жилищна кооперация „Св. София“ на ъгъла на „Московска“ и „Раковски“ е белязана с много перипетии. Архитектът я замисля на 12 етажа – като първи небостъргач на София. Собственичката на мястото му иска 6 милиона и той ги дава безотказно, но на другата сутрин тя иска още половин милион. Лазар дава и тези пари. На няколко пъти строежът е спиран заради бунтове на кооператорите, заради забраната да се строят повече от 6 етажа в София – „зер ще се вдига сграда по-висока от храма „Ал. Невски“!

Накрая архитектът построява кооперацията на 9 етажа за 100 семейства. Всички с почуда гледат и новото строителство – бетонна плоча, после „клечки“ (колони от железобетон), пак плоча и пак – „клечки“, и т.н.

През 1928 г. Чирпанското земетресение оставя без домове много българи. Лазар Парашкеванов веднага пали колата си и отива в Пловдив да провери как се е „държала“ там новата пететажна железобетонна сграда. Издържала е! Значи железобетонът побеждава!

По време на строежа на „Св. София“ в столицата гостува Фазли бей – братовчед на Ататюрк. Той е впечатлен от строежа и кани Лазар в Турция – да обучи тамошни архитекти на това ново строителство. Българинът отказва, но обучава много свои последователи от Турция, Гърция, Румъния, Югославия.

„Ах, Цепелина, над София мина…“ – знаете този моден тогава шлагер! На 16.Х.1928 г. над сградата преминава прочутият въздушен апарат на граф Цепелин. Заснети са най-високите сгради на София – храмът „Ал. Невски“ и кооперацията „Св. София“. В нея през 1929 г. се заселват стоте семейства и облъчвани със завистта на столичани, ползват четирите си швейцарски асансьора „Шиндлер“.

Кооперативното жилищно строителство се налага у нас, става шлагер. А през 1933 г. вече е утвърден и закон за това съвременно строителство.

Арх. Лазар Парашкеванов строи по цялата ни страна жилища, училища, културни домове, черкви. Казармите на Четвърти километър в София също са негово дело. Още в началото на трудовата си кариера архитектът започва строежи на фурни- пекарни, защото иска да облекчи труда на селската жена у нас, която на 35-40 години вече изглеждала като старица.

Събитията от 1944 г. не подминават Лазар Парашкеванов. Като че ли по навик и той е сред арестуваните. Излиза от ареста смачкан телесно, но със запазен борбен дух. Благодарение на д-р Любен Радославов и проф. Ламбрев, Лазар се възстановява от болестите на бъбреците. И отново столичани виждат енергичната му и изправена фигура да крачи по ежедневния маршрут от жилището му на „Цанко Церковски“ 15 в Лозенец през Борисовата градина и Университета до „Врабча“. Там е новият му строителен обект.

След 24 години идеята за Земеделския дом-паметник възкръсва. Лазар е архитект, проектант, главен изпълнител и ръководител. В 1947 г. е положен основният камък на строежа. Плановете за Дома отново претърпяват промени. В 1949 г. има нареждане постройката „да се нагоди“ и за Софийска опера. И, както пише внучката Рада Бакалова, добре че Лазар има „дарба да работи по няколко проекта едновременно, а паметта му е услужлива и селективна“, та се справя бързо с промените. Десет години до него е и дъщеря му арх. Йорданка Бакалова, майката на Рада.

В грандиозното строителство на Операта, продължило повече от десет години, се включват много способни и талантливи българи. В процеса на работата загиват двама от работниците. Сериозно премеждие, „уж трудова злополука“, застрашава за втори път живота и на арх. Лазар Парашкеванов. Зложелатели разхлабват скелето, по което той всяка сутрин се качва, за да контролира построеното. Пада от високо, наранява се, счупва си лявата ръка, но и от този „инцидент“ излиза силен и с още по-голяма упоритост довършва строежа на живота си.

Няколко пъти работата спира по финансови причини. Даже в последните 6 месеца и работници, и майстори, и художници, работят без възнаграждение. Парашкеванов увлича всички в самоделното справяне с декорациите, които той вае в глинени и гипсови макети едно към едно. Така се оформят чудните детелини на външния фриз.

Работниците работят редом със своя началник, даже са доволни, че придобиват нови специалности. Сред строителите са и много от нашите най-добри скулптори, художници и декоратори като Дечко Узунов, Илия Петров, Руска Маринова, Марио Жеков, Николай Шмиргела, Ст. Тодоров, Иван Манолов и др. Всички са приятели и сътрудници на Лазар! С риск за живота си те се катерят по стръмното скеле и изографисват небето в Голямата зала на Операта, стените в ресторанта и в сладкарницата.
А пред сградата се издига величествената фигура на Александър Стамболийски – дело на проф. Марко Марков и на помощника му Стефан Станимиров.

Няколко месеца Лазар Парашкеванов проучва всичко за акустиката, за да направи най-доброто за голямата зала за 1400 зрители. Издирва най-добрите български материали за лампериите в залата, обикаля всичките каменни кариери, за да избере най-качествения цветен мрамор. Създава великолепна сцена и внушителна зрителна зала с ложи и три балкона.

За откриването на Операта през есента на 1953 г. Лазар Парашкеванов – страстен любител на класическата музика и притежател на богата колекция от грамофонни плочи, кани прочутия по това време диригент Херман Абендрот. Изумен от акустиката на залата и великолепното й оформление, Абендрот под сурдинка казва на Парашкеванов, че „акустиката даже надминава тази на Миланската скала“, но държи това да не се разпространява. Признава, че отново би дирижирал в Софийската опера, ако поставят операта „Фиделио“ на Бетовен. И това наистина се осъществява през 1954 г. Знаменитият български певец Тодор Мазаров също признава, че Операта е „гордост и чест за България“!

А на какво се дължи отличната й акустика?

Заслугите са на архитекта, който превръща сложния терен в голямо предимство. Използва денивeлацията и гради залата като охлюв, като раковина, като музикален инструмент. За отличната акустика допринасят още качествените дървени ламперии и лаковете за музикални инструменти, с които я покриват. Залата е обградена с огромни кухини, в които човек може да влезе и да се разхожда. Вградени са и множество гърнета. Многопластовият таван, в който звукът се върти и резонира, както и това, че под залата са ресторантът и сладкарницата, също подпомагат отличното резониране.

Когато Парашкеванов гради Операта, попада на много галерии – входове и изходи под терена, които водят до три подземни реки. Всъщност той открива цял подземен град, едни „софийски потайности“, но няма време за подробни проучвания. За „бъдещите добри хора“ архитектът също оставя свои послания в тайни кухини, но и до днес те все още не са открити.

Късмет имат големите строежи на Парашкеванов – бомбите ги „заобикалят“ и те остават невредими – както кооперацията „Св. София“ и Операта, така и ъгловата кооперация на „Граф Игнатиев“.

Но и сега пространството около Софийската опера и Централата на земеделците остава все още недовършено – следва да се оформи подобаващо теренът откъм „Париж“ и „Дондуков“. За да блесне още по-добре красотата на сградата, в която звучат вълшебните гласове на български и чуждоземни певци. Това ще бъде и „отплата“ за ненадминатата всеотдайност на създателя й, сътворил една симфония на архитектурата!

През 1972 г., два месеца преди да навърши 82 години, Лазар Парашкеванов е удостоен със званието „заслужил архитект на НРБ“.
Парашкеванов запълва плодотворно и пълноценно времето, което съдбата му е отредила. Твори до края на живота си и оставя след себе си много сгради. Участва в реконструкциите и реставрациите на Рилския манастир, на черквата „Св. Седмочисленици“, строи училище в Кочериново, черква в Бусманци… Построява и стадион „Герена“ – израз на почит към любимия му зет Никола Бакалов, известен софийски юрист, загинал на фронта при гр. Драма през 1944 г., а е играл футбол в „Левски“. Парашкеванов възпитава внуците си никога да не казват: „Не мога, не искам, нямам време, не ме засяга!“

Приживе архитектът прави няколко изложби на свои картини. Рисува с особена техника, която наподобява бродерия. Изобразява къщи, пейзажи от Копривщица, Трявна, Елена, Троян, Пловдив, Стара и Нова София.

Свеж, бодър, разговорлив и благороден – такъв го помнят столичани на една от последните му изложби, когато е на 84 години. А картините му излъчват като създателя си мекота, топлота, но и бодрост, оптимизъм, характерни за живота и делата на Лазар Парашкеванов. Умира на 1 октомври през 1977 г.

Днес на негово име има улица в жк „Люлин“ в София.

Поклон пред паметта му!

Източник: duma.bg

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!