Александър Димитров с псевдоними Кипров, Антим Чолаков, Делибаш, Мемиш ага, Новов, е български журналист, белетрист, драматург, обществен деец, революционер, одрински войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Кипров е роден на 1 март 1880 година в Свиленград в Османската империя, днес в България. Учи в родния си град, но поради материални затруднения не успява да завърши средно образование.
Става агитатор и организатор в Беломорска Тракия. В 1899 година основава първите революционни комитети в Ахъчелебийско и Ксантийско. Заедно с Димитър Кощанов участва в копаенето на тунел под Отоман банк в Цариград през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско. По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в Хебибчево, като според Христо Караманджуков:
„ …Ал. Кипров… се стремеше да действа активно и самоволно. На своя глава той предприе тогава и някои терористични акции – динамитни атентани върху железопътната линия и върху свиленградския военен склад, но без особени резултати. “
В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от Янаки Гочев. В 1902 година Кипров взема участие в Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо. Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – Одрин в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.
В 1904 година Кипров заедно с Александър Божинов е един от основателите и редакторите на хумористичния вестник „Българан“ (1904 – 1909). В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев Дядката, който е избран за председател. Участва в редактирането на вестник „Реч“ (1908 – 1913) и пише в „Дневник“, „Нов Дневник“, „Ден“. Пише стихотворения и фейлетони, в които се обсъждат съвременни обществени проблеми, но творчеството му е посветено предимно на революционните борби и е обагрено от класически Вазов национализъм.
В 1906 година издава драматичната поема „Из мрака“, а в 1909 година сборниците с разкази „Разкази“ (разширено и преработено издание в 1927 г.) и „Разкази и приказки“. Драмата му „Кърджалии“ е поставена в Народния театър в 1912 година. В 1907 година, след протестна акция срещу княз Фердинанд, е съден за „обида на особата“. Присъединява се към Прогресивно-либералната партия и работи в органа ѝ вестник „България“ През 1911-1913 г. е народен представител.
През август 1913 година заедно с Димитър Мирчев, където участва в успешни преговори с младотурците за създаване на Българо-турски революционен комитет. През Първата световна война е в Швейцария, където пише и издава на френски език брошурата „Истината за България“ (1917) и в други публицистични трудове разяснява българската национална кауза.
След войните поддържа Александър Стамболийски и при управлението на неговото правителство е началник на Фонда на сираците от войните (1920 – 1923). След Деветоюнския преврат в 1923 година е уволнен. От 1930 до 1931 година е инспектор в дирекция „Хранизнос“.
Умира на 23 декември 1931 година в Свиленград
Източник: wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
