Сраженията на кота 1311 са аналогични по мащаб и значение на шипченските боеве от времето на Руско-турската освободителна война. Затова този връх е известен и като Родопската Шипка. При това така за първи път я нарича не някой друг, а смолянският мюфтия Хаджисалихов. Според публикация във в. „Красногор” от 1939 г. това става в негова реч пред млади войници – българи мохамедани, дошли тук да положат клетва пред майка България.
Какви са били оперативните планове на българския и турския генерален щаб за водене на военните действия в тази част на Родопите? На 21-и пехотен Средногорски полк, командван от полк. Владимир Серафимов, подсилен с една погранична дружина, две пехотни дружини, две артилерийски отделения и доброволческите чети на Стефан Калфа и Пею Шишманов от с. Славейно, е поставена задачата да ликвидира т.нар. Тъмрашки клин (отстоящ на 30 км от Пловдив) и предотврати възможността през негова територия турските войски да навлязат в Пловдивското поле и да прекъснат железопътните връзки на българската армия.
В турския план, изработен още в 1909 г. от началника на генералния щаб Изят паша, се залага на това, че „местността е планинска, а населението е мюсюлманско, предано на Халифата и храбро. Едно настъпление през Родопите би срещнало големи мъчнотии, както през Руско-турската война”. За успешното настъпление в региона турският генерален щаб предвиждал да създаде специализирано „Мюсюлманско ядро” със задача включените в него българи мохамедани от двете страни на границата да бъдат „колона” в тила на българската армия, да водят партизанска война и да извършват постоянни диверсионни набези за разрушаване на пътища, мостове и железопътни линии, обслужващи българската армия. За въоръжаването на това „Мюсюлманско ядро” една година преди войната в Родопите били доставени и складирани 10 хиляди пушки „Мартини”.
Още по-агресивен в целите, които поставя на турската войска и мохамеданското население в Родопите, е военният министър Назим паша, който от началото на войната е и главнокомандващ турската армия. Ето част от неговите директиви: „Турската армия трябва да премине в настъпление още в началото. Нападението трябва да се извърши едновременно от всички страни, като се използват всички пътища и пътеки. То трябва да бъде самоотвержено, с терор до свирепост, така че още в първия ден на войната да внесе паника в българската земя. Щом се мине границата, веднага да се изпратят летящи отряди от въоръженото гранично мохамеданско население и от мюсюлманите в Южна България, които да палят и секат всичко що срещнат. За тази цел те трябва да бъдат снабдени обилно с ръчни гранати”.
Как се развиват бойните действия е известно. 21-и полк с предадените му части, действайки в състава на Родопския отряд, на 5 октомври 1912 г. преминава границата и само след три дни „отрязва Тъмрашкия клин” и освобождава Дьовлен (дн. Девин). С това той изпълнява своята първа оперативна задача и се насочва на юг – за изпълнение на втората – превземане на важната във военностратегическо отношение гара Бук на железопътната линия Солун – Дедеагач. В това време небезизвестният Мехмед Явер паша с пет подсилени табора бавно настъпва от Палас (дн. Рудозем) към важния във военно отношение Читак (дн. кв. Устово на Смолян) с намерение, като използва силите от „Мюсюлманското ядро” в Ахъчелебийска (Смолянска) околия, да възстанови статуквото в Средните Родопи отпреди войната.
Разтревожен от рязко влошилата се обстановка, командирът на дивизията полк. Гешев, намиращ се с щаба си в Чепеларе, издава заповед за бързото връщане на 21-и полк от току-що освободения Девински край, „за да прикрие застрашената от турско настъпление посока Чепеларе – Пловдив”. След 24-часов поход, записан като един от най-трудните от Първата балканска война, полкът изненадал и разбил противниковите части, укрепил се на връх Караманджа (Мургавец) и в три колони устремно навлиза на12 октомври в Устово, Райково и Смолян.
А таборите на Явер паша, макар и бавно, напредват. Втора дружина на подполковник Врачев е принудена да отстъпи и се укрепи на височините североизточно от Устово. Съотношението на силите е три към едно в полза на противника. В дневника на полка, старателно воден от поручик Ненов, на 20 октомври е записан личният състав на полка: „4 дружини, 50 офицери, 5 лекари, 207 подофицери, 4465 войници, 731 коня и придадената артилерия”. С други думи, по-малко от 5000 български войници е трябвало да спрат 15 000 турски войници.
При създалата се обстановка заповедта за отстъпление, издадена от командира на дивизията полк. Гешев, изглежда наистина логична и единствено възможна.
Не така мисли обаче полк. Серафимов. В полковия дневник от 20 октомври четем: „Взех решение: да удържа противника на превал 1311, защото веднъж неприятелят заел същия превал, положението на полка става крайно критично и всичкото българско население в Устово, Райково и др. села ще бъде унищожено, за което предписах…” (следват конкретно поставените задачи).
Това решение, което е прецедент в историята на българската армия, е коментирано от много военни и граждански историци, поети и писатели. Едни оправдават постъпката на полк. Серафимов не с логиката на разума, а с порива на сърцето, втори говорят за звездния миг на пълководеца и последвалия го емоционален взрив, трети го упрекват за неподчинение на по-висшето началство, цитирайки военните устави, според които по време на война неизпълнението на бойна заповед се наказва единствено със смърт…
Но победителите не ги съдят! Резултатът е известен. След успешно разузнаване и ефикасна артилерийска подготовка командирът отдава бойна заповед за настъпление.
Музикантският взвод, чийто капелмайстор е подпоручик Георги Атанасов – останал в творбите си в музикалната ни съкровищница като Маестро Атанасов, свири сигнал за атака. Възседнал белия си кон, под звуците на „Шуми Марица” полк. Владимир Серафимов повежда лично главните сили на полка. Мощно „Ура” и „Напред на нож!” разтърсват многократно родопските бърда. Огънят на противника е силен. Боят, в който се включва и част от цивилното население на селата Аламидере, Фатово, Габрица, Чокамново и др., е неравен и има променлив характер.
В полевия дневник на 21 октомври полк. Серафимов собственоръчно е записал:
„Този ден полкът се би геройски. Факт е, че срещу себе си имаше не по-малко от пет неприятелски табора с една планинска скорострелна батарея… Този успех се дължи най-вече на дясното странично прикритие (2-ра дружина с 9-а скорострелна батарея), която навреме в най-критическия момент се яви във фланг и почти в тил на противника”.
Точният артилерийски огън на 9-а батарея принуждава противниковите оръдия да замлъкнат. Стига се до ръкопашен бой с удар „На нож” – един от специалитетите на българските войници през войните за обединение. Турците започват отстъпление, което привечер прераства в паническо бягство. Ознаменувано е началото на края.
Сега на кота 1311 е спокойно. Още през 1932 г. тя е увенчана с величествен обелиск и малка черквица-мавзолей, в чиято крипта са положени тленните останки на героите от 21-и полк, дали живота си, за да бъдат Родопите и родопчани в пределите на майка България. На географската карта върхът е обозначен с името Средногорец в чест на прославения полк. А някогашното с. Аламидере днес с гордост носи името Полковник Серафимово.
Нека помним, че Първата балканска война е българска кауза, защото както е казано тогава „се разплащаме с вековния враг”. Това е войната, която показа на света, че българите могат да победят една империя. И да не забравяме, че нашата историческа памет е национална идентичност.
Автор: Никола Дамянов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
