Генчо Стоев е виден български писател, публицист и общественик с разнообразно и обемно творчество.
Генчо Динев Стоев е роден на 05.02.1925 в Харманли. Завършва гимназия в родния си град (1945) и философия в Софийския университет (1951). Участник в антифашистката съпротива, политзатворник. До есента на 1946 работи в Околийския комитет на РМС – Харманли. Редактор (1948-1949) във в. „Народна младеж“, 1950-1951 и 1965-1967 – във в. „Литературен фронт“, редактор в издателство „Народна младеж“ (1952), Партиздат (1956-1961) и издателство „Български писател“ (1968).
За пръв път Генчо Стоев печата стихове във в. „Младежка искра“ през 1946. Сътрудничи на периодичния печат със стихове, разкази и главно с документално-публицистични материали.
Пише за в. „Литературен фронт“ поредица очерци за всекидневието на работническата класа, които издава в сборник „Истински хора“.
Останал чужд на идеологическата конюнктура, през 1954 е официално порицан и в течение на едно десетилетие престава да публикува, без да прекъсва връзката си с работническите среди. Наблюденията му от това време са в основата на романа „Лош ден“ и на новелите от сборника „Като ластовици“, оценени от литературната критика като значими образци на белетристиката с работническа тематика. Двете творби се отличават с монтажно-асоциативна организация, емоционална наситеност и експресивност. На първи план е изведена характерологията на действащите лица – хора с високо професионално умение и самочувствие, душевно цялостни и конфликтни, груби и чувствителни. Съчетанието на съвременен професионализъм с анархистичен манталитет, издаващ патриархално-селското им потекло, е специфичен щрих към художествената психография на днешния български работник.
Противоречията на съвременното общество занимават Генчо Стоев и в романа „Циклопът“. Тук те се проявяват като несъответствие между гражданско поведение и частния живот на Капитана, който охранява мира на планетата с подводницата си сред глъбините на световния океан. Изпълнявайки дълга си към човечеството, героят обрича на самота и страдание близките си хора. Безпокойството за нарушената хармония, съчетано с мисъл за възможен ядрен апокалипсис, е предадено посредством импресивен стил, заличаващ границата между разумното и подсъзнателното и съполагащ действителното с илюзиите и халюцинациите.
В повестта „Цената на златото“, която пресъздава защитата и гибелта на Перущица в дните на Априлското въстание (1876), и в продължението й – романа „Завръщане“, е анализиран двустранно проблемът човешки индивид и история. „Цената на златото“ откроява неговите възвисяващо-героични измерения – старата Гюрга Хадживранева избира смъртта, за да отстои човешкото си достойнство.
„Завръщане“ представя периода от Освобождението (1878), когато възрожденските идеали са поругани и синът на Гюрга – републиканецът Павел, е трагически съкрушен сред историческото безвремие. Разказът за Хадживраневия род осветлява морално-психологическата мотивация на национално-освободителните борби и последвалата ги криза на ценностите, но „снема“ и диалектиката на историческото развитие, осмислено като неразчленима цялост и непрестанно редуване на възход и падения, на поражения и победи. Дилогията е вътрешно споена както от общия персонаж и сюжетно-фабулната последователност, така и от стиловото й единство. Повествованието е лаконично и метафорично сгъстено, богато на емоционални оттенъци и асоциативни преходи. Конфликтите са предадени в техните символно-типизиращи прояви, а динамизмът на действието е онагледен чрез върхови психически състояния, които нареждат „Цената на златото“ сред най-ярките постижения на българската историческа белетристика.
Романът „Досиетата“ продължава историята на Хадживраневи във времето на антифашистката съпротива и обществените промени след 1944. С откровения си автобиографизъм и класическа поетика той представлява равносметка за разминаването на революционния идеал с реализацията му. Революцията не би могла да бъде рожба на цивилизацията и акт на духовна приемственост, ако нейна движеща сила са хора, превърнали своята човешка непълноценност в идеология и социална практика.
Генчо Стоев умира на 18 октомври 2002 г. в София.
Поклон пред паметта му!
Източник: slovo.bg
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
