Когато по това време в Солун всичко българско беше подложено на огън и меч и никой не смееше да проговори една дума на български, имаше една жена, която беше останала в тоя град да обнадеждава българите. Това беше Захария Шумлянска – разказва в „Спомени от моето минало” българският революционер, духовник и деец на българското възраждане в Македония Тома Николов.
Името на тази сърцата българка все още остава почти неизвестно у нас. А делата й, които много историци приравняват с тези на големите световни благодетели, са един достоен пример за родолюбие и патриотизъм, станал причина стотиците несретници – болни, бедни и сираци, на които е помогнала, да я нарекат в началото на ХХ век Майка Шумлянска.
Захария – по баща Василева, е родена на 15 май преди 148 години в Битоля. До някое време се е смятало, че родното й място е в битолското българско село Могила, тогава в Османската империя, но през 2009 г. нейни записки, открити от българи все още неизвестно защо в американския щат Индиана, сочат, че бащиният й дом е в Битоля.
Още докато е била малка, близките й забелязват, че се отличава с изключителен интелект и я записват на училище, макар по това време малцина са момичетата, които получават образование. Но тя изпъква сред съучениците си от битолското училище като най-силната сред тях. Затова по препоръка от учителския съвет и общинската администрация, на Захария е отпусната стипендия, с която продължава обучението си в Пловдивската гимназия. Там тя отново завършва с отличен успех и след това 14 години работи като учителка във Воден (дн. Едеса), Скопие, Одрин и Солун.
Междувременно се омъжва за полския емигрант Юлиан Шумлянски, за когото списанието на македонската емиграция в България преди Втората световна война „Илюстрация Илинден“ пише: „Той представляваше най-разкошен букет от добродетелите, които трябва да красят гражданина и човек”. Като учител по естествени науки, Юлиан е известен като талантлив препаратор и се заема да снабди кабинетите на българските гимназии в Македония и Одринско с великолепни сбирки от местната флора и фауна и както отбелязва сп. „Илюстрация Илинден”: „с това допринесе твърде много за поставянето на средните ни училища на първо място между иноверните и инородни учебни заведения”.
Животът на семейството минава в един от най-трудните периоди на българската история – Илинденско-Преображенското въстание и годините след него. При потушаването на бунта са избити много въстаници и мирно население, десетки села са изгорени и ограбени и към Битоля заприиждат огромен брой сираци, бедни и бездомни, които голи и боси се скитат по улиците на града.
Тогавашният епископ Григорий предоставил на Захария няколко помощни сгради в двора на тамошната църква „Света Богородица”, в които на първо време тя отваря безплатна трапезария за бедните деца, която по-късно прераства в сиропиталище. То приютява близо 110 деца – повечето от тях са сираци на загиналите войводи, които прииждат от Прилепско, Кичевско, Леринско, Костурско и Крушевско.
Извършването на подобна дейност в онези времена е истински подвиг, защото след въстанието турската власт е много предпазлива и нетолерантна. В своите бележки самата Захария отбелязва: „Имах силното желание да работя за облекчаване на горчивата съдба на тези бедни сираци, но се опасявах, че ще имам големи препятствия от страна на турската власт и населението, което няма да ни се притече на помощ. Но нямах друг избор, когато мислех за тези нещастни деца, се чувствах морално отговорна и натоварена повече от всяка друга битолчанка”.
Но за нейно щастие мнозина откликват с помощи, като първи своята лепта дава един от най-видните тогава граждани на Битоля – Николаки Робев. Доброволни дарения идват от собствениците на фурни, касапи, рибари, а обущарите и шивачите започват да шият дрехи за децата на много ниски цени. Д-р Ангелаки Робев пък лекува сираците безплатно, а аптекарите отпускат лекарствата на много по-ниски от обичайните цени.
В благородното начинание се включва и битолският евреин Рафаел Камхи – близък приятел на Даме Груев и Гьорче Петров, чиито предци му са едни от големите общественици, търговци, банкери и собственици на кораби в Османската империя. В неговата къща има направено скривалище за дейците на Македонската революционна организация, нейната каса и архив.
Той дарява на приюта платове и одеала на стойност близо 10 хиляди лева. Средства идват и от чужбина. А когато събират подписка, с която да вземат съгласието на валията Азим бей, за да не бъдат обезпокоявани от полицейските органи, той приема Захария „с обичайната за турците вежливост и любезност, похвали ни, че имаме желание да помагаме на бедните и сираците и… пръв да пожертвува за бедните, записа 5 турски лири и се подписа саморъчно” – отбелязва самата тя в записките си.
Със своите помощнички Шумлянска, въпреки опасностите, обикаля села и градове, за да набира помощи за приюта. За посещението си в Крушево пише: „Никога не ще забравим гостоприемството на крушевчани. Обиколихме българската махала, другата част на града е населена с власи-гръкомани. Просълзявахме се от умиление, когато виждахме как жените изкарваха от сандъците си ризи, гащи, кърпи, чорапи, покривки, завивки и ни ги подаряваха за нашите сираци, за сиропиталището. Събрахме две големи бали и 11 наполеона… Това малко градче даде най-много за сираците на избитите македонски синове”.
През 1908 г. основаното от нея дружество „Утеха” поддържа и безплатни ученически трапезарии. Но през 1910 г. семейство Шумлянски са набедени, че подпомагат ВМОРО (те наистина често приютяват в дома си дейци на революционната борба) и биват интернирани в Солун. При заминаването им на гарата в Битоля идват много деца и възрастни, които ги изпращат със сълзи на очи.
В Солун Захария се възползва от това, че съпругът й е австроунгарски поданик и застава начело на благотворителното женско дружество, останало още от турско време, и както свидетелства Тома Николов: „подпомогната от смелите и неустрашими кукушани, тя почна да събира помощи за затворниците и ги изпращаше в затвора. С тези помощи от свестни продукти, дрехи, пари и др., тя значително облекчи страданията на бедните затворници. Това повдигна техния дух и възкреси вярата, че българското население в града не е забравило своите сънародници в затвора”.
През 1912 г. Захария отваря в града болница за ранените войници, но с идването на гръцката власт тук в началото на Първата световна война семейството отново е обект на гонения. Те са поставени под домашен арест, а по-късно и интернирани в Северна Африка.
Захария много трудно издържа пътуването дотам и замалко да измръзне на кораба. В Африка тя е отделена от съпруга си и прекарва две години и половина в заточение, като страда силно за него и от неизвестността около съдбата на двете им невръстни деца.
След като през 1919 г. полската държава се сдобива с независимост, тя се застъпва за своя поданик Юлиан и двойката бива освободена.
Те се установяват в София, но скоро след това съпругът умира. Захария организира и в столицата дом за сираци, който нарича „Битоля”. В него подслон намират около 120 деца на бежанци от Македония. Всички те учат в основните училища и прогимназиите, докато завършат ІІІ клас, след което напускат сиропиталището. Но настоятелството му се грижи те да захванат някакъв занаят, а за тези, които се учат добре, но нямат никакви роднини, търсят благодетели, които да им помогнат да продължат учението си.
В София по това време жилищната криза е твърде изострена, а напливът на сираци става все по-голям и затова, въпреки оскъдните си средства, дружество „Битоля” започва да строи собствена сграда за приюта.
През 1924 г. се полага основният камък на благотворителния дом и две години по-късно първото му крило е завършено. За строежа му помагат и Софийска градска община, и държавата, и множество дарители и родолюбци. През 1928 г. се предприема изграждането на още едно крило на сградата за около 200 сираци.
Захария Шумлянска има щастието делото й да бъде почетено приживе, като в салона на „Алианс франсез” в столицата се състои юбилеен празник по повод 50-годишнината от хуманитарната дейност на битолската мисионерка. Залата се оказва тясна да побере всички, които са дошли да почетат стореното от нея.
7 месеца след това събитие Захария напуска този свят на 73-годишна възраст. На смъртния си одър тя се обръща към разплаканата си дъщеря с думите: „Не проявявай слабост. Дръж се бодро и гордей се, че изпращаш такава достойна майка”.
Жалкото е, че и до днес, нито в родния й Битоля, нито в българската столица има поставен дори един паметен знак, който да отбелязва живота и делото на тази велика българка, посветила изцяло съдбата си в благородна служба на родината и нейните страдалци.
Автор: Диана Славчева
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
