„Работеше и за умрелите, на високи, изтощителни обороти, писа за Григор Вачков приятелят му Йордан Радичков. – Предчувстваше, че няма да е бегач на дълги разстояния през живота, а че ще пробяга само една скъперническа отсечка едва ли не на един дъх, вдишвайки дълбоко както цялата сладост, така и цялата горчилка на живота.“ Няма човек, който да е хвърлил лоша дума срещу отишлия си през 1980 г. актьор – нито сред колегите, още по-малко – сред публиката. Оставил ни е десетки колоритни образи в киното, уви – не може да се възкресят „мимолетните“ шедьоври, които е изградил на сцената.
При Гришата и горчилката, и сладостта, за които споменава Радичков, като че ли винаги са вървели заедно.
Роден е в плевенското село Трънчовица. Необичайно за тия географски ширини то било католическо. Така за малко Григор всъщност се разминал с величественото име Наполеон. Кръщелното на баща му Вачко пък било Бонифаций. Щеше да пада голям смях, ако един от обичаните наши актьори се подвизаваше под тази помпозна „фирма“.
До края на живота си Гришата не забравя откъде е тръгнал. „Ако трябва отново да се родя, бих искал пак да е тука…“, обичал да повтаря. Учи в лозаро-винарското училище в Плевен, работи във Винзавода в съседния Левски, баща му иска да го види агроном винар, но собствената му мечта е съвсем различна.
Като ученик много харесвал Чудомир, дори се осмелил да пише на колоритния автор, че с удоволствие изпълнява негови произведения и го моли да му прати свой непечатан разказ. Именитият казанлъчанин отговорил, изненадващо му пратил и непубликувана история, която бил посветил на майка си. Така от самодейната сцена в Плевен запомнили Гришата с разказите на Чудомир.
Когато през 1951 г. се оказва пред ВИТИЗ на столичната ул. „Раковски“, Вачков стиска в ръка адреса на университета. Колебае се дали е на точното място, а двама нахакани кандидати за актьорска слава му казват, че е сбъркал. И го упътват към близкия бул. „Толбухин“ (сега „Левски“), където някога се намираше Зоологическата градина. „Аз съм за тук, а вие двмата сте за зоопарка“, казва им след час, когато се връща Вачков. Комисията на първия тур от изпита се залива от смях докато той им разиграва Чудомирова история. На втория тур искат да изпълни нещо в мерена реч – Гришата подхваща патетично „Родина“ от Младен Исаев. А професорите пак се кикотят. Тогава, насред суматохата, ректорът Д. Б. Митов обяснява на объркания кандидат-студент: „И с пушка да те заставя някой, няма да рецитираш. Казвай на всички, че така е наредил ректорът. Утре те чакаме на третия тур…“. На финала на въпрос какво иска да играе на сцена, кандидат-студентът
сразява комисията: „Нечовешки роли“.
Като пристига в София, Григор Вачков носи един куфар. Близките му го пълнят с хляб – само това имат и смятат така да го спасяват от глада. И по време на следването не могат да му помагат финансово. Докато учи, се налага неведнъж да дава кръв, за да закърпва скромния си бюджет, така получава и специални купони за продукти. А успява да прибави и някой учебник или книга. Инак самият Митов, когото студентите наричат уважително Дъба, му дава литература от личната си библиотека. Григор чете Мопасан, Джек Лондон, Горки… опитва се да навакса това, което други са попивали от деца. Самообразова се. Преборва се и с ужасния си диалект… Селското момче никога не забравя произхода си, но и пази своето достойнство.
Гришата завършва през 1955 г. актьорско майсторство при Стефан Сърчаджиев. След това за кратко играе във Врачанския театър. Дебютира на сцена като Бубанов в пиесата на Горки „На дъното“. Но скоро Сърчаджиев го кани в трупата на току-що основания Сатиричен театър. Много от състудентите му се снимат в киното още докато са във ВИТИЗ. Режисьорите обаче по-късно откриват обичаното от камерата сурово лице на Гришата. Дебютът му на екран е почти незабележим – мярка се за секунди в епизод с немския актьор Юрген Фрорип в „Звезди“ на Конрад Волф по Анжел Вагенщайн. Филмът получава наградата на журито в Кан, но Гришата дори не фигурира в надписите с изпълнителите. Забелязват го за пръв път след участието в творба на приятеля му Любомир Шарланджиев – Илийчо в „Хроника на чувствата“ (1962 г.).
„Все ми се иска да разкажа как работи, как създава ролите си, а не знам защо по ми се набиват неговите човешки добродетели“, признава Никола Анастасов, с когото и след ВИТИЗ са близки приятели. За това, че Гришата умеел да се радва на чуждите радости като на свои, споменава не един от близките до актьора. „Негов мъжки принцип е да защитава освирканите и никога да не е в лагера на освиркващите“, обобщава Юрий Дачев в наскоро излязлата биография „Пратеник на мъжки времена“, писана по разкази на съпругата и дъщерята – Силвия и Мартина Вачкови. Той описва и как Стоянка Мутафова се стреснала при първата си среща с Гришата в Сатирата. „Тия дръпнати черти и черният, смъкнат на челото перчем… какъв е тоя неандерталец?“, рекла си. Но признава, че това е от малкото случаи, в които се е лъгала от пръв поглед. Видът на Григор Вачков е много на мястото си в театър, който събира чешити, добавя Дачев. Лице, което тепърва ще разкрива колко много може да каже.
Но в началото му дават епизодични роли. Налага си да бъде търпелив, говори за необходимостта да учиш от резервната скамейка… Докато го вади на авансцената Методи Андонов. На него дължи едни от най-силните си персонажи – Селямсъза от „Чичовци“, Разплюев от „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин, Араламби
от „Суматоха“…
„Една суматоха не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това да се развяват знамена и да се скандира. Ако аз бях началник на държавата щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света!“ Репликите от Радичковата „Суматоха“ Григор Вачков е произнасял десетки пъти от сцената в Сатирата, грабнал знаме от неостригана свинска кожа. От тази роля тръгва и тяхното приятелство. Та стига дотам, че всяка Нова година са заедно със семействата и децата. Заедно пътуват из България.
В средата на 60-те В средата на 60-те „Суматоха“ на Методи Андонов е стряскащият хит на театрална София. Всички искат да го гледат, но почти никой не се осмелява да го оцени в рецензия. Така и знаменосецът на „Суматоха“-та е герой „под сурдинка“. От това време е и първата среща на Гришата с Радичков в киното.
„Горещо пладне“ е дебютът на писателя като сценарист – история за спасяването на едно дете, чиято ръчичка е заклещена в стената на мост. С пестеливи щрихи актьорът пресъздава образа на Селянина, който ще освободи малчугана от смъртоносната клопка.
Но ролята, която изстрелва Вачков на гребена на славата, е в сериала „На всеки километър“ (1967-1971). Отначало за колоритния персонаж на Митко Бомбата спрягали Калоянчев, но заради ангажиментите му в снимките на „Езоп“ на Рангел Вълчанов изборът паднал върху Гришата. По-късно обаче никой не си спомня за това. Нито пък може да си представи друг актьор в персонажа, който му лепва и траен прякор. И се почва един звезден маратон на всенародния любимец по училища – над 500 в София и в страната, трудови колективи… Често се е случвало и да го носят на ръце. А най-малките го боготворят.
„Очаквам новите си имена – казва Вачков в телевизионно интервю скоро след истерията по Митко Бомбата. – Бих искал след няколко месеца прякорът ми да стане Ефрейторов, името на героя ми от „Последно лято“.“ Е, никой по-късно не подвиква след него “Ей, Ефрейторов“, както си мечтае. Но затова пък историята по сценарий на Радичков за смъртта на едно село в Северозапада и за неговия последен мохикан , заснета от Христо Христов, му носи признание по света. Покрай многото отличия от кинофоруми, получава и Златен медал за мъжка роля на фестивала на авторски филми в Сан Ремо. Отначало Гришата се страхувал малко от трагичната роля. „Нали всички в залата ще се смеят при появата ми!“, подхвърлял той на автора. После пък, след като се решил да я снима, дори насън се правел на своя герой – с мрачно изражение и стиснати устни, спомня си жена му.
Отново с Радичков е свързан коронният сценичен хит на Гришата. Писателят създава „Лазарица“ за своя приятел. Героят на Вачков трябва да произнася дългите си монолози, качен на едно дърво. Като капак решението е да го играе на голямата сцена в Сатирата, обикновено препълнена с народ в други представления. Младен Киселов е поканен да се справи с предизвикателството. В моноисторията присъства само още един мълчалив герой – кучето на Лазар, пред което селянинът изповядва орисията си. По време на репетициите Гришата е вече много болен, лесно се уморява. „Лазарица“ той играе само сезон и половина… до смъртта си.
След това мнозина виждат пръст на съдбата в тази последна театрална роля. Въпреки че Радичков е оставил персонажа му да остане на дървото, докато издъхне, актьорът променя финала – слиза на сцената земя. Та дори често тръгва из залата,за да се поклони пред някой от публиката- колега актьор или пък друга известна особа, както се случило и с поета Дамян Дамянов. Критиката не пести суперлативи. А самият Вачков говори със сдържана гордост за своята „лазариада“.
По това време, втората половина на 70-те, той влиза от роля в роля. Сред тях е и Хайтовият Банко от „Мъжки времена“ на режсьора Едуард Захариев – най-любовният му персонаж. Неговият крадец на моми (в превъзходен дует с Мариана Димитрова) е почти безсловесен, но от мимиката, от очите извира мъжки свят, който бие по емоции всякакви думи. Има и силна любов, и чест, и достойнство в този първичен човек, който трябва да предаде любимата си в ръцете на един мухлю. „Мъжки времена“ е забелязан от фестивалните журита в Антверпен и Техеран. А на „Златна роза“ във Варна Вачков получава мъжката актьорска награда.
Две кинороли се оказват вградени в житейския му финал. Гришата често е заставал пред камерата на приятеля си Любомир Шарланджиев – от „Хроника на чувствата“ през 1961 г., през „Най-добрият човек, който познавам“… та до „Трите смъртни гряха“ (1980). Шарлето умира, преди да е завършил филма, а жена му Невена Коканова, героиня в историята, решава, че ще е смъртен грях, ако не продължи и поема отговорността на режисьор. „Този филм е посветен на паметта на двама от най-скъпите ми хора“, казва Коканова на премиерата на 21 март 1980 г. Три дни преди това си е отишъл и Григор Вачков.
Внезапната смърт на актьора изпреварва и финала на друг филм – „Мера според мера“. За втори път в киното ни главен герой не успява да довърши ролята си – когато Апостол Карамитев е покосен от рак на 50, Вили Цанков заснема последните негови сцени от „Сватбите на Йоан Асен“ с Коста Цонев. Георги Дюлгеров пък предпочита да остави незавършен образа на Постол войвода в „Мера според мера“, когато Григор Вачков умира на 47. Вместо от бъбреци, които го мъчат цял живот, актьорът си отива от инсулт. Между 12 март, когато е закаран спешно в Правителствена болница, и 18 март Гришата остава в кома въпреки надеждите и на близки, и на почитатели чудото да се случи и той да се върне. За поклонението в Сатирата опашката от опечалени се извива чак до другия край на площад „Славейков“.
На недоживения от Вачков 60-и юбилей през 1992 г. Радичков припомня финала от тяхната „Лазарица“: „Животът изтече под дървото… – отеква монологът на Гришата. – Виелицата иде, чувам зловещия й вой. Постой, мръснице! Спри, невежество, не виждаш ли, че пред теб човек стои!“ Обаче невежеството не спря, то идваше тъкмо за човека!“
Източник: epicenter.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
