Музите на Иван Вазов

Общественици от Сопот още изследват архивите за неизвестни факти около народния поет Иван Вазов.

Че хората от балканските градчета са от особено тесто – твърди, мъдри и великодушни, знаем всички. Но е изумително как в ХХІ век, когато над милион българи напуснаха безвъзвратно родината да търсят късмета си по света, когато дружно и иронично обобщаваме случващото се в обществения, политическия и икономическия живот на страната с презрителното „Българска работа!”, балканджиите отчетливо се гордеят с патриотичното си минало, носят и пазят ревниво духа на българщината.

В Сопот времето е спряло. Всичко из градчето е спомен, ревниво запечатан и до днес – калдъръмените улички, чемширите и витите лозници из дворовете, манастирите, където се пазят дяконските дрехи на Васил Левски, старата воденица, която знаем от „Под игото” на Вазов… Всичко е тук и никой не иска да го промени. Споменът за бунтовното минало, живата романтична тръпка от епохата на националноосвободителното движение правят сопотчани горди българи, които с известно снизхождение разказват на новодошлите за миналото.

В Сопот постоянно се говори за родения в него народен поет Иван Вазов. Всичко и всеки в градчето е свързан някак си с него. Дори котките, обитатели на двора на къщата музей „Иван Вазов”, са наречени „семейство Вазови”. Сопотчани държат на връзката си с миналото, макар днес вече да не се з­нае кое е истина и кое легенда.

Пред входовете на блоковете по централната улица (наречена „Иван Вазов”, разбира се), винаги стоят пет-шест жени. Знаят всичко за всеки, веднага ще те упътят, а ако разберат, че си ерген или мома, ще ти намерят жених за по-малко от час. Същински стринки от „Чичовци”.

Цветанка Неделчева е бивш директор на къщата музей „Иван Вазов” в Сопот, писателка, поетеса и изследовател. Тя е човекът, който знае много неща за известния с многото си музи Иван Вазов.
Първата е еврейката Екатерина Кьоролова. Съпругът й, виден търговец, я довежда от Узунджовския панаир. Била е много красива. Майката на Вазов – баба Съба, й става кръстница и Екатерина приема християнството.

Съпругът й пътувал често и понеже била неграмотна, Вазов й четял на глас писмата му. Той се влюбва в нея и това е първото му голямо увлечение. Накрая решава да й признае. Един ден отива у тях, уж за да й чете писмо, и й казва, че я обича. А тя му отговаря: „И аз ще те обичам, Иванчо, но сега отивам на хамам, (на баня – б.а.), ела довечера.” Двамата започват да се срещат под смокини, под трендафили…

Връзката им се разчува, става голям скандал и нея я изпращат в Никопол при съпруга й. На Вазов казват, че тя е в Румъния. През 1897 г. поетът отново я среща в Сопот и й посвещава много стихове, за съжаление загубени. Когато напуска родния си град през април 1876 г., той заравя два ръкописа под купа глина в избеното помещение на бащината си къща. Но тя е опожарена и стиховете изчезват. За щастие, част от любовните посвещения на Екатерина са преписани от Вазовия съученик Никола Иванов. Той ги дава на писателя след Освобождението. Еврейката е възпята под името Рина.

Последната любов на Вазов е писателката Евгения Марс. Той се е срещал с нея всеки ден в Борисовата градина. Чувствата му към интелектуалката се засилват, след като майка му Съба умира през 1912 г. и той изживява смъртта й болезнено. Вазов държи портрета на Евгения Марс в златна рамка и най-малкият му брат Борис Вазов свидетелства за това.

Евгения Марс е била автор на три драми, поставени още тогава в Народния театър. „Магда” и „Божана” имат особен успех.
Любопитен факт е, че известната песен „Аз съм мома англичанка, измамена от любов”, е написана от Вазов по молба на Евгения Марс за драмата й „Божана”. Архивите пазят интересна случка покрай тази песен. През последното лято в живота си Вазов гостува на един минен инженер в Плачковци. С него правят излет до гара Кръстец. Работниците от мината запяват тази песен и главният инженер им прави забележка: „Как може да пеете такава неприлична песен пред народния поет?” Вазов, леко засегнат от невежеството им, обяснява, че той е авторът на песента. По-късно, след успеха на „Божана”, тя става особено популярна.

Разликата във възрастта между патриарха на българската литература и Евгения Марс е била 27 години. Самият той много е мразел да го наричат „дядо”.
Веднъж в една компания проф. Константин Гълъбов казал „Дядо Вазов”, това достигнало до ушите на поета и той се обидил. Гълъбов, който го боготворял, се чудел как да се извини и отишъл при Евгения Марс, за да измоли прошка чрез нея. „Седнете, г-н професоре – казала му тя, – ей този пръстен с рубин ми е от народния поет. Г-н Гълъбов, нима не знаете, че поетите освен календарната възраст, имат и друга – възрастта на сърцето?”. С това започнал и приключил целият разговор и нещата си дошли на мястото.

На Евгения Марс Вазов посвещава цикъла „Трендафилите” от „Люлека ми замириса”. Интересен факт е, че в дългия си живот Вазов е бил женен само веднъж. Златина Болярска е негова единствена съпруга, венчали са се на 4 ноември 1890 г. В завещанието си поетът пише: „Със съпругата си Златина Болярска живях само година и три месеца. Тя ми донесе само скърби, затова лишавам я от каквото и да било наследство”.
В Сопот са категорични, че историята за любовното приключение на Вазов с 16-годишната му слугиня, довело до смъртта му, е само грозен слух.

Цветанка Неделчева, която години наред изследва архивите и спомените за Левски и Вазов, казва, че поетът е починал в 12,30 ч. на обяд от разрив на сърцето още като поднесъл първия залък към устата си. В непубликуваните си спомени поетът Кирил Христов пък описва Вазов в последната седмица от неговия живот като вече много болен. Христов го е срещнал няколко пъти на улицата с развързани обувки.

Самата Неделчева в книгата си „Непознатият Вазов” поддържа тезата, че талантът на писателя е генетично заложен – литературна дарба са имали майка му Съба и най-големият й брат Минко Николов, вуйчо на Иван Вазов. Той е убит на 24 г., обаче оставя едно стихотворение, запазено до днес. Наречено е „Село Сопот и град Враца си разговарят като брат и сестра” и е публикувано в Цариградски вестник, бр. 42 от 7 юли 1853 г.
Неделчева разказва и за друг неизвестен факт от биографията на поета. Когато е бил председател на Берковския окръжен съд 1879-1880 г., Вазов осъдил на смърт едно куче.

Срещу псето в съда имало много жалби на берковчани, защото им сдавило 19 ярета и агнета. Иначе поетът обичал животните – често са го виждали да се разхожда с кучето си Хектор из столицата. Имал и любима котка, която седяла на рамото му, докато обядвал в трапезарията.

Сопотчани са горди и с това, че само в тяхното градче е единствената запазена воденица караджейка. Според балканджиите и архивите, тъкмо тя е описана от Вазов в „Под игото” като „Дядо-Стояновата воденица”. В главата „Бурята” се разказва за стария воденичар и дъщеря му Марийка, които Иван Кралича спасява от смърт и изнасилване, а нападателите Топал Хасан и Емексиз Пехливан са убити и заровени там.

В главата „Гробът говори” хрътката надушва къде е трупът на бившия й стопанин Емексиз Пехливан и местният луд Мунчо за малко не издава Бойчо Огнянов. Днес воденицата е възстановена и се знае, че сюжетът на Вазов в „Под игото” е написан по действителен случай, както и много други негови творби от огромното му литературно наследство.

Оказва се обаче, че подобен случай е имало и в Берковица. Изследователят Никола Намирански пише, че сюжетът може да не е сопотски, защото и в една берковска воденица е имало случай на убит и заровен турчин, открит след време от хрътката му. Дали случката е сопотска, или берковска, тепърва ще се проучва. Едно е сигурно – Сопот винаги ще бъде градът символ на българското бунтарство и дух.

Автор: Камен Колев

Източник: desant.net