Мегалитното светилище „Провиралката“ край село Лиляч

Мегалитното светилище, известно като „Провиралката“, се намира на около 1 км североизточно от село Лиляч.

Скалното светилище представлява огромен мегалитен комплекс (части от него попадат под земята на околния терен), включващ няколко естествени скални арки, жертвени ями и улеи, соларен кръг, вторично обработвани в дълбока древност.

Същинското светилище се състои от монолитен масив и няколко големи скални блока, като в основата на масива се е образувал тесен тунел, в чийто край се намира т.нар. „провиралище“. Отворът е висок около 0.30 м, а дължината му е 1.5 м. През този процеп трябва да се провре бездетната жената, за да се сбъдне желанието да добие рожба. Според местните жители, ако човек се вгледа в скалата, ще открие прилика с женско тяло в гръб седнало на камъните, а за земята под него се вярва, че е полирана от успелите да преминат в желанието си да сбъднат мечтата си да добият рожба. В непосредствена близост се разположени два скални олтара, където ясно се отличават улеите, издълбани в камъка.

Голяма част от мегалитния комплекс е обрасла с растителност и покрита с пръст, така че не е запазен спомен за нейната функционалност и връзка с привиралката.
Досега районът на светилището не е изследван в дълбочина, реализирано е само теренно проучване. Наблюденията при повече от изследваните обекти разкриват, че скалните арки (провирала/промушвачки), използвани за ритуално-обредни практики, са култови съоръжения, посветени на изгряващото слънце, чийто лъчи проникват в арката и попадат на площадката, при която излиза поклонника по време на ритуала, където винаги има следи от култово-ритуалните практики.

Според проф.Васил Марков, повечето от тези древни свети места са скални храмове на Слънцето, идентифицирано с мъжкото божество в древна Тракия, с което се слива в края на самоусъвършенстването си тракийския орфически цар. Проникването на слънчевите лъчи в пещеровидните тунели при провиралото край Лиляч, може да се тълкува като символ на утробата на Великата богиня – майка, идентифицирана със скалата и планината, което в научната литература се разглежда като форма на свещен брак. При повечето светилища с елемент включващ скална арка (провирало) този т.нар. „свещен брак“ е бил фиксиран с ритуали съвпадащи с идването на древната нова година, когато е започвало възраждането на природата за нов живот чрез ново зачатие и това да осигури плодородието и изобилието през годината.

Според учените съхранените традиционни практики за лекуване на болести и безплодие при подобни обекти са отглас на силно профанизирани древни култово-магически практики за връщане в пещерата-утроба на майката-земя, където умира и се изоставя старта болна същност на човека и той излиза от пещерата оздравял – обновен и възроден за нов живот. Особено показателни са ритуалите изпълнявани на скалната арка в местността Скрибина край село Крибул. Интересен фолклорен паралел представлява и вярването за камъка – пръстен разположен между селата Липа и Калнево в Република Македония, за който местното население от Тиквешко и Радовишко вярват, че има света мощ.

Според данни събрани от местното население на Лиляч, много невести са се „сдобили с рожби“ именно чрез чудотворна мощ на провиралото. Аналогията с връщането в утробата на майката-земя, влизането в съпричастност със свещения брак между Слънцето и Земята, осъществявана на свят ден в древността, за да се продуцира по магически път ново раждане, е очевидна. При провиралото край Лиляч идеята за свещен брак е съхранена в силно видоизменен вид, най-вече във връзка с традиционните магически здравоносни практики.

При скалното светилище в Лиляч отчетливо се наблюдава сакрална приемственост. Не се изключва вероятността езическите култове тук да са били изместени скоро след приемане на християнството за официална религия в Римската империя (началото на IV в.), каквато е обичайната практика. Наличието на скални ниши предполага съществуването на монашеска обител още през раннохристиянската епоха (IV – VI в.), а може би и през средновековието, което е вероятна причина цялата местност да носи името „Манастирище“. По-късно святото място е превърнато в оброчище, а след това е изградена днешната черква „Св. Георги“. Забележително е, че въпреки две хилядолетното съществуване на християнството езическите култови практики не са изкоренени напълно. Потвърждение за тази закономерност намираме в някои белези, принадлежащи към различни исторически периоди. Така например върху каменния блок над самата провиралка незнайно кога са издълбани множество кръстове, а мястото около тях е опушено от палене на свещи. В съществувалото на това място оброчище, посветено на Св. Георги, също се е преплитало езичество с християнство. Съвсем пресен е случаят с устроеният в един от процепите на скалния масив малък параклис, чийто импровизиран олтар не е по канон от източната страна, а е ориентиран в посока северозапад.

Днес лилячкото скално светилище добива все по-голяма популярност. Магнетичната мощ на мястото и лечебната сила на провиралката привличат хора от близо и далеч.

Източник: svetimesta.com