За големия поет и философ Пенчо Славейков, който от рано изпитва страданието и се сблъсква със суровостта на живота, Мара Белчева наистина става негов пристан и поетично вдъхновение. Но далеч не само това.
Тя е една от малкото добре образовани интелектуалки в България от онова време, поетеса и преводачка, която допринася за изграждането на културния облик на страната ни в трудните години след Освобождението и началото на новия 20 век.
Ражда се през 1868 г. в гр. Севлиево, в заможното и влиятелно семейство на Иваница Хаджиангелов. Завършва средно образование в Търново, следва във висш девически институт във Виена. След убийството на съпруга й Христо Белчев, който е финансов министър в правителството на Стефан Стамболов, продължава образованието си в Швейцария.
Според съвременниците й тя е уникално съчетание от елегантност, духовно богатство и поетичен талант.Еднакво добре владее и се изразява на български, френски и немски. Изключително ерудирана личност, освен че е оставила едни от най-нежните и завладяващи поетични творби, Мара Белчева превежда Фр. Ницще („Тъй рече Заратустра”, 1915 г.), Герхард Хауптман („Потъналата камбана”) и др. Събира, редактира и подрежда „Избрани съчинения” на Пенчо Славейков, 1923 г., а нейни първи стихове излизат през 1907 г.
В поезията и интимната си лирика тя загадъчно-нежно изразява любовта на жената и отношението към любимия човек, изградено на взаимност и тиха мечтателност. Едно ново конкретизиране на чувствата, непознато досега в поетичния изказ. Творбите й определено са повлияни от връзката с Пенчо Славейков – поет, преводач, интелектуалец.
Мара Белчева остава вдовица на двадесет и три години. Изключително тежко понася загубата на съпруга си, с когото е преживяла незабравими пет години в безметежно щастие и семейна хармония. Според някои източници Христо Белчев е убит погрешно, обърквайки го със Стефан Стамболов. Като една от най-красивите и образовани интелектуалки след Освобождението, тя се откроява сред културния елит и често е канена в двореца при княз Фердинанд. По-късно става придворна дама на майка му – княгиня Клементина. Красивата вдовица е притегателен център за най-знатните мъже на тогавашна София, включително и за самия княз, който все още не е семеен. Увлечението му по нея е толкова силно, че той държи на нощното си шкафче гипсова отливка на ръката й, за да може да я гали и целува. Но дръзкото ухажване на аристократичния наследник не е по вкуса на Мара Белчева, тя не се чувства щастлива и не смята, че нейното място е в княжеското обкръжение. Споделя, че е изключително самотна и изгубена сред безмисления шум и разкош на аристократично-буржоазните среди. Гордата българка успява да надживее личната си трагедия и да намери призванието си.
Животът й се променя и придобива нов смисъл, когато отново среща голямата любов – Пенчо Славейков. Най-великият поет и интелектуалец в новата ни история, единственият дотогава български творец, номиниран за Нобелова награда за литература. Любовта между тях е изключително благотворна и за двамата. Интимната им връзка прелива от вдъхновение и творчество.
По това време Славейков пише поемата „Кървава песен”, като сам признава, че тя е сътворена по желание на Мара Белчева. Поетът я запознава с най-известните интелектуалци от онова време, насърчава я да пише и превежда. Тя буквално го боготвори и с обич заявява, че „цялата пъргавост от краката е отишла в главата му”, имайки предвид инцидента, претърпял като юноша, който го оставя инвалид за цял живот. Поетът представя любимата си на кръга „Мисъл”, а нейният аристократично елегантен дом на централната софийска улица, се превръща в редакция на едноименния литературен сборник след спирането на сп. „Мисъл”. Тя прави преводи, пише стихове и все повече започва да придобива популярност не само в България, но и в Европа, като поетеса и преводачка. Одухотворената любов им помага да се издигнат над еснафските предразсъдаци и дребномислие.
Пенчо Славейков и Мара Белчева защитават правото си на собствен избор, но обществото не ги приема – те са различни. Отхвърля ги, защото не ги разбира, осъжда ги защото не може да приеме чистотата на духовния им съюз. Превръщат се в най-обсъжданата двойка сред софийския елит заради „греховната” им любов без брак. И не толкова заради големия ни творец, а заради нея – „мадоната в черно”, дръзнала да се противопостави и отхвърли ухажването на честолюбивия княз Фердинанд. Тя вече е „наказана” за гордостта и достойното си поведение – вдовишката й пенсия е намалена на половина, а по-късно отнета.
Изследователи сочат, че причината министърът на просвещението Стефан Бобчев да уволни Пенчо Славейков през 1910 г. от поста Директор на Народната библиотека, е „скандалната” връзка с Мара Белчева. Злопаметният министър назначава свой роднина на негово място, а за да бъде публично унизен Славейков, го прави уредник на училищен музей, с неколкократно по-малка заплата. Въпреки физическото му състояние – той ходи трудно и се придвижва с бастун, вследствие на претърпяната злополука – за него е определена малка стаичка-кабинет на четвъртия етаж. До там водят стръмни дървени стълби, по които е невъзможно поетът да се придвижва няколко пъти на ден. Това е капката, която прелива чашата на търпението. Славейков трудно се примирява с унизителното положение и не приема предложения пост. Силно огорчен от цялостното отношение, което получава в България, заминава в чужбина, за да лекува разклатеното си здраве.
Поетът лично е номиниран за литературното отличие на Шведската академия – Нобелова награда – от Алфред Йенсен за поемата „Кървава песен”, като Йенсен мотивира предложението си с цялостното творчество на Славейков. Българските институции и академични среди обаче не изпращат писмено потвърждаващо предложение, въпреки че такова е обещано от Софийския университет. Междувременно се правят постъпки за номиниране на друг поет.
Смъртта на Пенчо Славейков слага край на обсъждането, а Нобеловата награда за литература за 1912 г. е присъдена на немския писател Герхард Хауптман.
Славейков посещава няколко места в Европа и пристига в Цюрих, където го очаква Мара Белчева. В началото на пролетта на 1912 г. здравословното му състояние се влошава рязко и двамата решават да заминат за Италия. За да има с какво да посрещнат разноските за лечението на Славейков, тя е принудена да продаде къщата си в София. Но за съжаление дните на големия поет вече са преброени. Пенчо Славейков умира на 28 май същата година в скромна вила в италианското градче Брунате, на брега на езерото Комо. Неотлъчно до него в последните му мигове и „в съюз на душите“, е Мара Белчева – неговия спътник в живота му.
Тя живее още 25 дълги години след смъртта на поета, определяни от много изследователи като години на вечен траур. След като пренасят тялото му в София, тя ходи на гроба му всеки ден до смъртта си. Може би това е, което облекчава загубата й, защото пред свои близки казва: „споменът за Пенчо е душата на живота ми”.
На 69-годишна възраст Мара Белчева си отива от този свят, а последното й желание е да й оправят косата. С изнемощяла ръка успява да сложи червило върху устните си и издъхва. В онзи миг България губи едно голямо поетично вдъхновение.
Източник: bulgariasega.com
Вижте повече на Patrioti Net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
