Записаните в края на 80-те години на 19-ти век предания и легенди от Самоков и Самоковско от големия фолклорист Кузман Шапкарев и Христо Марков, днес не се знаят от мнозина, но някога, по думите на народния поет Иван Вазов „… преданието за битка на Самоковско поле между последния български цар и Баязида, в която първият е загинал, е познато тука и на децата. В тая мила легенда, която хвърля такова лучезарно обаяние въз личността на цар Шишмана, самоковци фанатически и благоговейно вярват и никакви летописци – ни турски, ни руски, ни румънски, ни германски – не могат да ги убедят, че Шишман е хванат роб от Баязида и обезглавен или умрял в тъмница.”
Да, наистина не са можели да ги убедят, защото техните предци са били участници и свидетели на тези събития и по думите на внука на поп Алексо, (Алексо Попович – направил през 1771 г. втория препис на „История славянобългарска”) дядо Лазо Кръстев: „Ех, маре, синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли и язе вече наклъцах деветдесеттех и шест години, та какво неке да пазат. Ним приказували стари, па они нам, ама се запазил ли съм я? Цареви кладенци, Цареви кладенци го викат, там царо ни е утепан – цар Йован Шишман…”
Преданието за царското съкровище в Кара гьол край Самоков е разказано от Михаил Даргов от Доспей махала(сега в с. Говедерци) и е записано от Кузман Шапкарев.
Разказвачът припомня, че след раняването на царя и извирането на седемте цареви кладенци, цар Иван Шишман, виждайки неизбежната гибел на отечеството, сам е захвърлил царския жезъл и короната в Кара гьол.
Фолклористът е записал още един вариант, този път разказан от Христо Зографски – син на Захари Зограф и един от първите кметове на Самоков след Освобождението.
Ето какво е казал Христо Зографски: „В този вир, който по-преди не бил освен една доста дълбока долинка навръх могилата, имало големо каменно здание „Маара”, в което били скрити речените царски драгоценности, а че след това била пусната водата, та се покрило зданието и станало като вир – езерце.”
Ако за скиптъра, короната и другите царски драгоценности разказвачите са споделяли всичко, което са знаели от своите предци, то за царското съкровище те са мълчали.
Мълчали са по две причини. Първата е, че ако посочат мястото, къде са заровени жълтиците,които царят е раздавал на войската си, те ще бъдат открити от иманяри и втората, че ако самите те го изровят, над тях ще тегне проклятие до девето коляно.
А че е съществувала такава легенда, дори и Паисий Хилендарски в Историята си пише: „Затова и досега в тия места се намират на много места съкровища; хората през ония времена криели и закопавали поради страх от турците, после загинали и тяхното имане останало под земята.”
Самото златно съкровище, според преданието в село Доспей, което е стигнало и до днес, е заровено близо до гроба на цар Иван Шишман, което е логично, защото е царско съкровище и е било от „седем конски товара”.
Легенда! – ще кажат съвременните археолози и историци. А как ще отговорят на пълното съвпадение на преданието както на българите, така и на турците?
Ето в подкрепа на тази теза част от записа, разказан от дядо Лазо Кръстев:
„Еднаж, това беше наскору по Севастополското муарабе, язе бех коджабашия, случи се, че некои овчаре отишле, та развърляле се каменьете от Шишмановио гроб, а язе нема да знам това. Те ти току дойдоя двама кошулянье и ме забрая, та на Самоков, заедно сос некои наши пръвенци. Питая ни там:
– Кой е разфърлял каменьете от Касъм ефенди?
– Е, кой е де! Одека ке го знаеме, като не си го видел, какво да кажеш.
Захвалия ни се там: ние така ке ви правиме, онака ке ви правиме, ако не обадите до една неделя кой е направил това. Па това толко ти биде, ама ние се уплашиме. Почекаме малко, та излезная от мездлишо. Макако си ойде, веднага по него току и ние свърнахме у дома му та да го молиме да не ни задеват по тая работа. Он ни човеко викна, поседнаме, донесоя ни кафе и длъги чебуци, знаеш, като на селски чорбаджии, хванахме разговор пак за това. Току се изопе оня турчин:
– А бе, айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован!
– Аир ефенди ние го знаем Касъм ефенди! – като се престориме божем, като кога нищо не знаеме за това, що казува.
– Какво това да не знаете, хич бива ли така я; нема ли у вашата книга да пише?
– Аир ефенди – па отговориме ние. – У нашата книга писува…
– У нашата книга писува, дека това е Йован Шишман, вашио цар що е бил, аннадъму!
– Нищо не разбираме за това, ефенди – па му отговориме ние. Още фногу приказуваме, ама ние се се отричайме като сети Петар от Исуса, дека нищо не знаеме; и не може другояче асли. Каде кеш, мислиме си, може да ни лови тоя турчин с тия думи.”
Вече 150 години са се изминали от „Севастополското муарабе”, достатъчно време, за да се превърне всичко това в легенда, чието първо етимологично значение е „сказание, в основата на което лежи реално историческо събитие”, а едно от другите тълкувания е – „измислица, нещо невярно”.
Кое от двете значения ще приемат съвременните учени и ще бъдат ли извършени археологически разкопки, за да излезе истината наяве.
Или тези учени с безразличието си ще попаднат в определението на Шърли Маклейн: „Науката, която по традиция поддържа позицията „няма ли доказателства, значи няма и Бог (истина), а никой не е по-тесногръд от обикновения учен.”
Иван Ненов
Източник: literaturensviat.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
