Кой и защо уби цар Калоян

Недомислията в историческата литература за управлението на цар Калоян, живота и смъртта му са толкова лишени от елементарна логика, че човек започва да вярва на Гьобелс, според когото всяка лъжа, повторена сто пъти, става истина.

Чиста измишльотина е, че народът бил прибавил към името на царя Йоан гръцката дума за хубав – „кало“. Един съмнителен третостепенен хронист Алберик пък е съчинителят на мита за шавливата съпруга на царя и пленения император Балдуин, една типична плагиатска история с библейски сюжет, тя пък кой знае защо допаднала на душата на българите, украсена от фантазиите на Фани Попова-Мутафова, която дори й измисля и името Целгуба и тая литературна мистификация се приема безкритично дори от историците.

Не липсва и вариант в стил „Иванко, убиецът на Асеня“, като вместо меч в ръката на любимия военачалник на Калоян, съчинителите сложиха копие. Нито една от тия измислици не може да издържи сериозен анализ.

С много по-голяма вероятност народът би сложил пред името на Йоан българската дума „хала“, в която е концентрирана цялата военна енергия, характерна за бойните победи на царя. Има и още една дума, редуцирана в „кало“, която също може да се приеме като отговор на ромеите, нарекли страшния български цар, чието име предизвиквало шок и ужас Скили Йоан – т. е. Кучето Йоан.

Струва си да разровим и мита около съпругата на цар Калоян. Най-предпазливите български историци признават, че името й е неизвестно, но дори и те приемат, че е била куманка (в „Уикипедия“ и други източници я посочват като Анна-Анисия и още Целгуба, б.р.). Няма нищо вярно в тая смятана за угодна на всички версия. Защото името на съпругата на цар Калоян е известно и е документирано в официални византийски, гръцки и български църковни документи.

Преди много години ми попадна книга с житията на светците, чествани по православния ни календар. На дата 13 август там черно на бяло пише, че се чества царица Ирина преподобна с монашеско име Ксения. Същото срещнах по-късно пак и в друга книга, издание на Светия синод. „Тя е била жена на българския цар Калоян“ – пише там. Грешките в датировките се дължат на трудностите в боравенето от неспециалисти при преизчисляването на годините от различни ери – Адам, Христос, както и особеностите на Римското или Византийското летоброене.

Все пак питах свещеници възможно ли е да се касае за грешка, на което ми обясниха, че канонизирането на светец изисква изключителна прецизност в работата с биографията, така че и дума не може да става за недоразумение, камо ли за грешка.

Изхождайки от особеностите на характера на цар Калоян, макар и от оскъдните данни, с които разполагаме, става ясно, че това е владетел с изключително самочувствие на наследник на стара династия на владетели (виж писмата на цар Калоян до папа Инокентий ІІІ), както и цар на народ със славно минало.

Това проличава от един негов разговор с латинските рицари от времето преди превземането на Цариград от тях, когато българският владетел им е предлагал своята помощ. Горделивите рицари, за да демонстрират образованост и славна история, надменно питат дали българите били чували за Троянската война, на което цар Калоян отвръща, че не само са чували, но и знаят за нея дори повече от другите народи. По-нататък в разговора става ясно, че воините на Ахил били българи „нарицахуся тогда Миръмидонесъ, ньiне Болгаре…“

Такъв владетел не може да сключи друг вид брак, освен протоколно династичен. А куманка, сестра на кумански военачалник, не отговаря на това изискване. Затова трябва да търсим съпругата на цар Калоян из византийските знатни госпожи, родственици на управляващата по онова време Комнинска династия (1081-1258).

Традиция е български царе да се женят за византийски принцеси. Които се настаняват в двореца заедно с цял антураж. Така Ирина се явява вече не просто шпионка, а резидент на цяла агентура.

Има обаче още по-очевидно доказателство, че не би могло съпругата на цар Калоян да е куманка. През 1213 г. бившата вече съпруга, по това време вече жена на новия цар Борил, племенник на Асеневци, на когото съпругата му се пада и леля, омъжва дъщеря си Мария за новия латински император Хенрих Фландърски, брат на Балдуин.

Взаимоотношенията на цар Калоян с куманите датират едва от 1203 г., така че ако Мария е дъщеря на брака на Калоян с куманка, то тя би била на по-малко от девет години. Но в Хрониките си Робърт дьо Клари я описва като поне 16-17-годишно знатно момиче. Така че връщаме се на най-сигурната хипотеза – съпругата на Калоян Ирина е била родственица на Исак ІІ, управлявал Византия от 1185 до 1189 г.

Като знаем умелото боравене на византийските владетели с шпионажа и прецизното разработване на шпионски мисии, продължаващи с години, предполагаме, че още по времето на заложничеството на Калоян в Константинопол (1187-1189) Ирина е получила задача да влезе в българския царски двор със специална мисия – да унищожи Асеневци.

Допустимо е, че за да получи неговото пълно доверие, Ирина е и тази, която му е помогнала в бягството му от заложничество.

В първите години на Асеневци Калоян не е имал стремеж към трона. Това може да се предположи пак от написаното от рицаря Дьо Клари. Има една елементарно тълкувана фраза в неговите хроники, в които той нарича българския цар „Власът Йоан“, преведено от нашите учени като „Влахът Йоан“. И от тук следват всички ония недоразумения, даващи храна на румънски историци да говорят за влашки, разбирай румънски, произход на Асеневци. Подсилват го и византийските хронисти, които отбелязват, че Асен и Петър отлагали обявяването на въстанието, понеже „власите се бавели“.

Тълкуването, че става дума да се изчакат власи, които да помогнат на въстаналите боляри, е повече от наивно, да не употребим друга дума. В онова време Ана Комнина, Кевкамен и поетът Йоан Карталес ясно са посочили, че под власи се е разбирало селяни пастири без оглед на националността им. Явно става дума за грешка при превода и преписване на хрониките, като под „власи“ следва да се разбира „влъсви“ – т. е. влъхви, шамани, жреци, до които са се допитали заради авторитета им ръководителите на въстанието.

В същия смисъл Робърт дьо Клари е написал и „Власът Йоан“. Явно Калоян е бил предвиден да работи в друга сфера в българската държавност, оная, за която вече е имало прецедент в историята – Боян Магесникът. Но според хронистите, след като бил убит цар Асен, новият цар Петър взел до себе си Калоян. Вероятно за съцар, което е стара практика в българския монархически двор. Това обяснява безпроблемното възшествие след убийството и на цар Петър на Калоян на престола, а не с някакво „изпреварване на заговорниците“, за което говорят някои историци.

Трябва да отбележим, че прекалено много и доста наивно е писано за нескончаеми заговори в българския царски двор по това време и интриги сред висшето общество. Източниците са меко казано съмнителни и си приличат като две капки вода с ония комплоти, за които споменава Никита Хониат, характерни за дворцовите боричкания за власт в Константинопол, за да приемем всичко писано от него за чиста монета.

Липсата на въображение и нежелание за описване истината у този хронист личи дори в лишеното от всякаква логика негово твърдение, че след най-голямата военна победа в българската история – разгромяването на латинските рицари при Одрин и пленяването на император Балдуин, търновските боляри тутакси организирали широкомащабен заговор срещу царя си, на които той отвърнал с безумна жестокост и измисляне на невероятни ужасии за умъртвяване на противниците си.

Всъщност след победата при Одрин се случва онова, заради което византийската шпионка Ирина не бърза с изпълнението на главната си задача – унищожаването на Асеневци. Сега цар Калоян, като опитен военачалник, е особено необходим за византийците. Константинопол е в ръцете на латинците, византийският император е натикан някъде из Никея, а в резултат на дворцовите интриги се появява още една византийска империя в Епир. Комнини виждат в лицето на цар Калоян единствената възможност за възстановяване на Източната латинска империя.

Гръцката аристокрация в Тракия влиза в пространни преговори с цар Калоян и сваляйки звезди от небето, му обещава върховенство след прогонването на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Цар Калоян вижда в приемането на въжделенията им прекия път към византийския трон – вековната мечта на българските владетели.

Следват невероятните военни победи на българите – пада Пловдив, Димотика, Сяр, идва ред на Солун. И тук отново на преден план излиза византийската лукавост – цар Калоян вече се превръща в по-голяма опасност за Византия от латинските рицари. Още повече, че освен велик военен, българският цар се очертава и като велик дипломат – унията с Римския папа и признаването върховенството на католическата църква окончателно го очертават като бъдещия унищожител на Втория Рим и православието.

Византийската шпионка получава заповед за финален акорд в мисията си. Отдавна подготвеният от Ирина наемен убиец влиза в ролята си през нощта срещу фаталния за Солун ден.

Според Житието на свети Димитър Солунски, в строго охраняваната шатра на цар Калоян убиецът нанася тежка рана в гърдите на царя с копие, чийто връх вероятно бил намазан с отрова. Според един от източниците, българският владетел извикал „Манастър, Манастър“, което било разтълкувано от една страна като вик за помощ към най-верния си военачалник, но от друга – като обвинение срещу него.

Други източници отбелязват, че пред влезлите в шатрата разположени наблизо военачалници цар Калоян посочил за нападател Манастър, което той отрекъл. Остатъкът от нощта и почти целият ден минават в ужасна агония за българския цар. Смъртта настъпва привечер.

Имало е достатъчно време да се изясни случаят „Манастър“ и военачалникът да бъде арестуван и дори екзекутиран. Фактът, че това не става, говори, че се е приела версията наемният убиец на неизвестния поръчител да е използвал дегизировка като куманския военачалник, за да премине безпрепятствено охраната. Изчезването на самия Манастър вероятно се дължи също на убиеца, като ликвидирайки куманския воевода, още веднъж да хвърли съмнение върху него.

Никога няма да научим нещо повече за този наемен убиец, а за достоверността на предположението ни говори и слухът, разнесъл се мълниеносно из Солун, че покровителят на града свети Димитър, придобивайки лика на Манастър, влязъл в шатрата на българския цар и го убил, с което спасил града.

Колкото за поръчителя и организатора на това убийство – царица Ирина, поредното доказателство за шпионската й мисия е женитбата й за изкуствения престолонаследник Борил. Изкуствен, защото по-близо да трона е бил синът на стария Асен Йоан, който е непълнолетен, но опасността за живота му е голяма. И за него, и за по-малкия брат Александър, верни на Асеневци хора осигуряват бягство към Русия.

Завъртялата се дворцова интрига с възшествието на Борил е като две капки вода с интриги, станали неведнъж в Константинопол, което показва за пореден път ръката на царица Ирина. Женейки се за новия цар, тя всъщност става истинската владетелка на България, тъй като племенникът на Асеневци не е нито кадърен военен, нито опитен дипломат, а един безволев пластелин в ръката на византийската шпионка.

Внимателен анализ на десетте години на управление на царица Ирина показва нейния дял не само в допринасянето България да изпадне в остра политическа, военна и дипломатически криза, но и в подкопаването на българската църква и внасянето на принос към Византийската със свикването на църковен събор и отпечатването на Бориловия синодик.

Още един от приносите на Ирина към Византия е и убийството на император Хенрих Фландърски, брат на Балдуин. През 1213 г. дъщерята на Ирина от брака й с цар Калоян – Мария, сключва брак с император Хенрих. Рицарят Робърт дьо Клари описва пътя на царската дъщеря от Търново към Цариград – един огромен керван, в който „нямаше кон, който да не е покрит с червен копринен плат, който беше толкова дълъг, че се влачеше 7-8 стъпки след коня“. Само зестрата била натоварена на 16 коня: злато, сребро, коприна и накити…

Булката е посрещната тържествено в Цариград, след което е вдигната невиждана по богатство сватба. Три години по-късно император Хенрих умира при мистериозни обстоятелства. Веднага тръгва слух, че е бил отровен от съпругата си. Един стар похват в политическия шпионаж.

На следващата година настъпва и краят на Борил. Към Търново идват Йоан и Александър, посрещнати като освободители. Изчезва яко дим и царица Ирина.

В различните византийски църковни източници след напускането на България и връщането си във Византия тя приема монашество под името Ксения, издирва мощи на светци, прави големи дарения на църкви и манастири. Връх на дейността й, за което ще бъде наречена преподобна и канонизирана за светица – разбира се, като добавка към основното: шпионската й мисия в България – е построяването на манастира „Вседържител” (Пантократор) в Цариград, един от най-славните и най-великолепните манастири в столицата на Византийската империя.

Малко или много противодържавната дейност на преподобна Ирина – царица българска, е била известна на ръководството на българската църква. Вината й пред България е огромна и непростима. Но векове българската църква продължава да я почита като светица. Което не се наемаме да коментираме.

Борис Цветанов

Източник: desant.net