Клопката на Калоян: Българският цар открил слабото място на кръстоносците!

В началото на ХIII в. Балканите са пред съдбоносно изпитание. Четвъртият кръстоносен поход тръгва да освобождава Светите земи от мюсюлманите, но в крайна сметка превзема… византийската столица Константинопол. Върху част от териториите на Византия през пролетта на 1204 г. се създава нова държава – т.нар. Латинска империя. За неин първи император избират Балдуин (Бодуен), девети граф на Фландрия (днес в Белгия).

В началото на 1205 г. византийските градове, завладени от латинците, въстават. Очевидно новите обитатели на Константинопол са обезпокоени, защото към Тракия потегля голяма формация със стенобойни машини – войските на император Балдуин, на граф Луи дьо Блоа и на венецианския дож Енрико Дандоло. Общо 10-12 хиляди души – тежковъоръжени конници, обслужващите ги оръженосци (всеки рицар е имал минимум 3 помощници) и пехота.

Пред Адрианопол (Одрин) латинците са неприятно изненадани: „…видяха върху стените и върху кулите му бойните знамена на Йоанис (Калоян), краля на България и Влахия“. Богатият и стратегически важен град признал властта на българския цар, въпреки че вътре нямало негови войски.

Латинските части обсаждат Адрианопол. Не след дълго към града настъпва и цар Калоян начело на 14-хилядна армия – българи, власи и бързоподвижната конница на куманите, отвъд­дунавските наемници, които Асеневци често използвали.

Българите се установяват на около 30 км от Адрианопол и цар Калоян започва перманентни бързи атаки против лагера на кръстоносците: „…отделил част от скитската войска (куманите – б.а.) и им заповядал да нападат определените за продоволствие животни и конете, които пасели около лагера на латинците, понеже искал чрез този стратегически опит да разбере намеренията на неприятелите и да ги накара да издадат своята военна дисциплина. Щом латинците видели скитите, въодушевили се за нападение… скитите отстъпили назад и започвали бързо да се оттеглят, като хвърляли стрели зад гърба си срещу неприятелите… Латинците ги преследвали и гонели, макар нищо да не постигнали, защото вървели след бързи и лековъоръжени войници“.

Така според византийския хронист Никита Хониат (1155-1217) цар Калоян открива слабото място на кръстоносците. Той разбира, че куманската конница е дразнител, който ще подмами рицарите. Тук проличава опитността на Калоян като военен стратег – той преценява, че има малки шансове за успех при открит бой с кавалерия, която е същинска подвижна стена от метал. Затова подготвя сражението в пресечен и непознат за противника терен, така че българската войска да има постоянния контрол върху бойната ситуация:

„Йоан се разположил с войските си в непристъпни места и долини, скрил се между хълмове и се грижел враговете му да не могат да забележат неговото присъствие.“

На 13 април 1205 г. Калоян изпраща кумански отряд, предвождан от Коца. Кръстоносците отново се впускат в преследване. Не след дълго куманите се обръщат, обсипват ги със стрели и раняват много коне. Вечерта Балдуин и бароните свикват вое­нен съвет, който осъжда сражението като „твърде голямо безумие“, и приемат, ако Калоян се появи отново, да му дадат сражение пред лагера в класическия за рицарите боен строй.

На 14 април 1205 г., Велики четвъртък, куманите отново дръзко атакуват кръстоносния лагер. Отрядът на френския граф Луи дьо Блоа се втурва да ги накаже, пренебрегвайки решението от предишната вечер. Последва ги и император Балдуин. Увлечени в преследването, кръстоносците разкъсват строя и връзката между отделните отряди е прекъсната. Замисълът на Калоян успява – латинците са примамени в места, където ги очакват различни клопки, където са и основните сили на българския цар.

Някъде по поречието на Тунджа северно от Адрианопол, рицарите се оказват на 10 км от лагера си в непознат за тях, мочурлив и тинест терен – тежкобронираните коне и ездачи започват да затъват, докато българската войска ги обгражда. Конниците с метални доспехи са поваляни на земята и избивани:

„Тази битка продължила така дълго време. Имаше такива, които доб­ре се биха, а имаше и такива, които избягаха“, разказва Жофроа дьо Вилардуен, участник в кръстоносния поход и негов летописец. Той изброява имената на 12 графове и барони, малка част от падналите на бойното поле.

Робер дьо Клари пише, че са загинали 300 рицари, но това верятно са само елитните кръстоносци, така че жертвите са много повече. Поражението има смазващ политически ефект, още повече че самият император Балдуин е пленен. Подобна участ сполита кръстоносците за първи път, откакто са стъпили на Балканите, и устоите на малката им империя са сериозно разклатени.

Българският цар предвижда, че разгромът на латинците ще предизвика негативен отзвук в Рим. Затова изпраща на Инокентий III писмо, което е образец на висша държавническа дипломация – той свързва победата си над рицарите с… духовната помощ на папата

Калоян го уверява, че се e сражавал уверено под знамето с ключовете на св. Петър, което получил от Рим, и отдал победата си на застъпничеството на Христовия апостол, който бил закрилникът на римския първосветител: „…предизвикан от латинците, той (Калоян) бил принуден да се защитава срещу тях и Бог, който се противопоставя на надменните, а благославя смирените, му дал неочакваната победа“.

След адрианополския триумф цар Калоян укрепва позициите на възстановената българска държава южно от Стара планина. Както свидетелства Дьо Вилардуен, той контролира почти цяла Тракия:

„Йоанис… бе с всички свои армии и бе завзел цялата земя; и страната, и градовете, и замъците бяха минали към него; и неговите кумани направиха набег до пред Цариград.“

Източник: epicenter.bg