Кардам – предпазливият, дръзкият и победоносният

Хилядолетната история на българската държава често е изпълнена с празнини – периоди, за които историографите знаят малко или почти нищо. В такива случаи изследователите просто използват логика, базирана на догадки, за да сглобят хронологията на историческите събития или оставят проблематичния период в периферията на своите изследвания за моментa, в който нови сведения биха хвърлили повече светлина.

Един от тези периоди в българската историография е втората половина на VIII в., познат като „Междуособната криза“, а на българските ученици като „онзи урок с многото имена“. Tогава българската държава навлиза в десетилетия на династични сътресения, през които владетелите на България се сменят често и обикновено биват насилствено свалени, а Византия оказва мощен военен натиск, застрашавайки самото съществуване на България.

В настоящата студия ще имаме относително лесната задача да представим владетеля, който съумява да изведе българската държава от политическата криза и да положи основите за нейното териториално разрастване и възход в началото на IX в. Този владетел, разбира се, е Кардам. Както стана ясно, източниците не ни позволяват да говорим с увереност за миналото на българския владетел преди неговия възход към плисковския престол. Все пак косвените данни, които получаваме главно от византийски източници, ни дават възможност да заключим, че Кардам се сдобива с върховната власт в България вече на средна възраст, притежавайки солиден военен и политически опит зад гърба си.

Новият владетел поема управленското кормило през 777 г. от Телериг, който свален от власт, търси спасение в пределите на Византийската империя. Началото на управлението на Кардам е благоприятствано от ангажиментите на Византия в конфликтите срещу Арабския халифат и империята не застрашава пряко България. Тогавашният ромейски василевс Лъв IV Хазарски се въздържа от конфронтации със северната си съседка, заради нестабилното положение на имперските позиции в малоазийските предели и осъществява предимно преселнически кампании в Тракия. Целта е създаването на военизирано население по границите с българската държава, което да изпълнява ролята на постоянна погранична стража.

Действията на византийския император едва ли остават незабелязани от Кардам, но тъй като не заплашват пряко държавата, владетелят не проявява интерес към случващото се. Възможно е, разбира се, това привидно безразличие да е продиктувано от обстоятелството, че подобно на Лъв IV, и вниманието на Кардам е насочено в друга посока. Това своеобразно мирно съжителство между България и Византия, което продължава близо десетилетие, се превръща в отлична възможност за българския владетел да укрепи властта и авторитета си – възможност, която предходните български управници нямат.

Достигналите до нас източници не ни разкриват какво се е случва в България в периода до 789 г., но можем да предположим, че Кардам успява да се справи с непокорната аристокрация по начин, след който вече бил уверен във властта си. Вземайки предвид как век по-късно княз Борис – Михаил се справя със заплашилите неговата власт 52 болярски рода, едва ли можем да се съмняваме, че Кардам използва аналогични способи. Въпреки, че изтеклото десетилетие не дава сведения за България, то било богато на документирани събития за Византийската империя. От 780 г. нататък Източната римска империя има нов василевс – малолетния Константин VI, чийто регент е властната вдовица на покойния Лъв IV – Ирина.

Споделеното управление на новия византийски владетел не започва добре – през 782 г. имперските сили в Мала Азия претърпяват тежко поражение от арабите и се принуждават да сключат унизителен за Византия мирен договор, който я превръща в данъкоплатец на Арабския халифат. Макар ромейските пълководци да предпочитат продължаването на военния конфликт срещу арабите, мирната спогодба е сключена с оглед на броженията сред славянското население в южните части на Балканския полуостров. Избухналите въстания в близост до важни административни византийски центрове като Солун са недопустими за византийската власт, която веднага насочва освободените от конфликта с арабите въоръжени сили срещу бунтовниците.

Ромейските легиони са поставени под командването на стратега Ставрикий – опитен и доверен на императора командир, който успява до 784 г. да потуши всички бунтовни огнища в Пелопонес, Тесалия и Елада. От следващите действия на императрица Ирина разбираме, че Кардам вероятно следи с подчертан интерес развоя на бунтовете във Византия и очевидно не е далеч от идеята да ги подкрепи със свои военни части. През пролетта на 784 г. императрица Ирина, заедно със сина си и начело на голяма ромейска войска, посещава граничещите с България крепости в Тракия. Тя нарежда демонстративното подсилване на крепостите на Анхиало, Филипопол и Берое, който прекръства на Иринопол.

Очевидно Кардам приема показната акция на византийската императрица за обявяване на война и още на следващата 789 г. изпраща войска в областта на р. Струма. Българските бойци се натъкват на армията на тракийския стратег Филит, която станува в неукрепен и небрежно охраняван лагер. Възможността да подложат на изненадваща атака позициите византийците не е за подминаване и в завързалото се сражение българите съумяват да разгромят ромейската войска, като сред загиналите е и самият стратег.

Ръкавицата за открити военни действия е хвърлена и България и Византия отново се понасят във вихъра на войната.

През 791 г. Константин VI лично повежда византийската войска, която е посрещната от българските въоръжени сили близо до крепостта Проват край Адрианопол. Стилът на военно командване на Кардам се отличава доста на фона на маниерите на някои по-късни български владетели. Кардам се изявява като изключително предпазлив и внимателен стратег, който анализира ситуация и обикновено отстъпва първия ход на противника си. В зависимост от развоя на боя впоследствие адаптира и своята стратегия. Това официално първо сражение от войната между България и Византия се оказва кратко – според Теофан Изповедник младият император „скоро се уплашил от войските на българския владетел и отстъпил“.

Кардам от своя страна също не изявява желание да преследва врага. В последвалата година по всичко изглежда, че и двамата съперници се подготвят за решителен бой, който да определи победителя от войната. През лятото на 792 г. Константин VI повежда своите войски към пограничната крепост Маркели, където се надява да разбие силите на Кардам. По думите на Теофан Изповедник, василевсът, „въодушевен и убеден от лъжепророци, че негова ще бъде победата подходил необмислено и безредно“, нападайки на 20 юли българските позиции. Кардам спокойно позволява на своя опонент да направи хода си, след което методично използва преимуществото, което му осигурява заетата в околните възвишения позиция, и нарежда изтеглената встрани от послесражението тежка българска конница да започне решително настъпление.

Поражението, което Византийската империя понася е сериозно – освен големия брой загинали войници, с живота си се разделят и редица изтъкнати имперски военачалници. Според Теофан, Константин VI се завръща като беглец в Константинопол, а „българите се сдобили с богата плячка – пари, коне, императорската палатка с цялата нейна прислуга…“

Постигнатата през 792 г. българска победа отново превръща империята в данъкоплатец на България и послужва за укрепването на авторитета на Кардам като държавен ръководител. Доколкото е възможно да се прецени от хрониките, мирната спогодба от 792 г. е изпълнявана стриктно през следващите четири години до момента, в който през 796 г. василевсът на Източната Римска империя не решава, че е готов за реванш. Той отказва да изпрати на Кардам полагаемия му се данък на което българския владетел откликва със заплашително предупреждение:

„ИЛИ МИ ПЛАТИ ДАНЪКА ИЛИ ЩЕ СТИГНА ЧАК ДО ЗЛАТНИТЕ ВРАТА И ЩЕ ОПУСТОША ТРАКИЯ!“

Византийският василевс обаче не се стряска и вместо годишния данък изпраща на Кардам конски тор с думите предадени ни от Теофан Изповедник:

„ИЗПРАТИХ ТИ ДАНЪК, КАКЪВТО ТИ ПОДОБАВА. ТИ СИ СТАР И АЗ НЕ ИСКАМ ДА СЕ МОРИШ ЧАК ДО ТУКА. АЗ ЩЕ ДОЙДА ДО МАРКЕЛИ, А ТИ ИЗЛЕЗ НАСРЕЩА. ПЪК КАКВОТО БОГ ОТСЪДИ.“

Освен за нажежаващата се политическа обстановка между България и Византия, тази размяна на дипломатически заплахи ни дава и важното сведение, че владетелят на българската държава явно вече е в залеза на своя живот. Така или иначе преди Кардам да заеме своето място в пантеона на великите български владетели от миналото, на него му предстои да проведе още едно важно сражение. Константин VI приема изключително сериозно предизвикателството, което отправя на Кардам. След усилена подготовка ромейският василевс се отправя начело на добре организирана армия към Адрианопол на път за крепостта Маркели.

Войската се състои от малоазийски легиони – опитни и калени в сраженията срещу арабите бойци. По време на пристигането на Константин VI в околностите на Адрианопол, българските сили, предвождани от Кардам, вече го очакват в близост до крепостта Версиникия. Взел поука от горчивия си опит от сражението през 792 г., този път ромейският василевс не се решава да атакува пръв. Кардам, както и в предходните въоръжени сблъсъци, търпеливо изчаква грешка на своя противник от която да се възползва. В продължение на 17 дни българи и византийци очакват сигнал за атака, готови да пролеят кръв. Този сигнал обаче така и не идва.

Без да влязат в бой, според Теофан Изповедник двете войски се изтеглят „едната на север, другата на юг“. Макар да изглежда странно, че след заплахата си „да опустоши Тракия“, Кардам не пожелава да влезе в бой с Константин VI, не трябва да се изненадваме на предпазливостта на българския владетел. Той управлява във време, когато и най-малката грешка, най-незначителният провал можели да означават загуба на властта или дори на живота му. А Кардам влага твърде много усилия за стабилизирането на държавата, за да допусне страната отново да пропадне в нова междуособна криза, която би последвала неговото насилствено отстраняване от престола.

Още повече, както по всичко личи, дори и без да се сражава българският владетел постига целта си – след завръщането си в Константинопол ромейският василевс отново започва да изпраща ежегоден данък на България, съгласно мирната спогодба от 792 г.

В крайна сметка Кардам се превръща в първия български владетел от втората половина на VIII в., който удържа властта си в мир до края на живота си през 803 г., когато начело на държавата застава Крум.

Автор: Веселин Асенов

Източник: bulgarianhistory.org