Капитан Васил Хадживълков – Чардаклиев – съорганизатор и ръководител на І-ви и ІІІ-ти браилски бунт

Животът на кап. Васил Хадживълков е низ от изпитания. По време на чумната епидемия (1813) заминава за Сопот да научи „занаята на металургията (златарството)”. След две години се завръща в родния Котел, където учи „молитвите на дъска, защото по него време нямаше хартия и не беше излязъл буквара” – казва самият Васил Хадживълков. Учи само шест месеца и заминава при баща си, който е овчар в Добруджа. Там се научава да лекува рани, което умение ще му е от полза в следващите години.

Около 1823 – 1824 г. заминава за Букурещ да изучава бояджийския занаят. Завърнал се в Котел, отваря дюкян, произвежда бои и ги продава в Русе.

Озовал се в турската столица и там Васил Хадживълков излекува командира на артилерията, който от признателност го препоръчва на началника Кара Джендем. Така става джирах (лечител на рани) в корпуса на турската артилерия като получава заплата и покровителство.

По време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. заедно с артилерийския корпус котленецът заминава за Шумен. Там преминава на страната на русите, като се среща дори с руския император Николай І и заявява, че ще служи „с всичката вярност до последната си капка кръв”. Тогава е зачислен в VІІ-ми корпус на руската армия под командването на ген. Ридигер като подофицер, а по-късно е произведен в чин капитан. От руснаците получава и името Вълков. Руснаците вече му имат пълно доверие и през цялата война той е в челните редици на войската и винаги близо до главнокомандващите, които искат мнението му по различни въпроси за предстоящите сражения.

През 1829 г. главнокомандващ на руската армия е ген. Дибич и котленецът е почти неотлъчно до него. В битката при с. Кюлефча 600 души под неговото командване и други руски войски разбиват турската войска.

За победите на руската армия Хадживълков пише: „Това беше тържеството на християнството…Двеста хиляди и повече гласа на победителите ечаха вече, та се тресяха Балканите, свидетели на сломяването на последната мюсюлманска сила…”

По време на войната капитанът пленява „едно турско знаме от първи ранг”. За това е награден с най-голямото руско бойно отличие „Георгиевски кръст”. „След това – казва котленецът, ми се даде още един медал от страна на генералисимът Дибич за другите ми заслуги. Дадоха ми се атестати за за доброто ми поведение и за усърдието, което съм показал през цялата си служба до сключването на Одринския мир.”

Но сключеният през септември 1829 г. Одрински договор между Русия и Турция не подобрява положението на българите и заедно с изтеглянето на руските войски започва изселване и на българите. Капитан Вълков заедно със семейството си също се изселва и се установява в Браила, където отваря хан с кръчма и дюкян. Въпреки натрупаното състояние той не се отказва от плановете си за освобождение на България. Капитанът е един от организаторите и ръководителите на І-ви (1841) и ІІІ-ти (1843) браилски бунт. След неуспеха на І-я успява да избяга в Южна Русия, но след ІІІ-я е арестуван и въпреки, че отрича участието си, показанията на другите заловени го определят като организатор. Поради участието му в бунта руското му поданство е отнето и е осъден на 15 години каторга в солниците на река Телега. Отнети са му ордените и медалите дадени му от император Николай. По време на каторгата капитанът организира затворниците на бунт. Последва шумен процес в Букурещ, след който кап. Вълков е осъден на доживотна каторга в дълбока солна шахта. В продължение на 20 дни е оставен без вода и гаврата с него е била жестока. В. Вълков е потресен от това отношение и възкликва: „Боже, Господи…Тия не могат да бъдат хора! Язък, че носят името християни!”

Едва през 1848 г. по време на буржоазно-демократичната революция във Влашко, той и другите участници в бунта са освободени. Капитанът взема от руското консулство ордените и медалите си и се отправя към Браила със семейството си. И понеже има опасност отново да бъде арестуван, той се връща в Котел, но има забрана да преминава границата и до 1853 г. е разделен от близките си.

По време на Кримската война кап. Вълков командва доброволците. По-късно е изпратен да събира доброволци от Добруджа, организира самоуправлението на българските общини в освободените от русите земи.

Капитанът създава, както сам казва „Българското национално знаме”. То е от червена коприна. От едната му страна е изобразен Св. Георги с надписи: „Да живее нашият покровител, Великият император Николай Павлович. І-во Българско знаме, 1854 януарий.” От другата страна има кръст и лъв с надпис: „Бог с нас – сражавайте се братя за вяра и отечество.”

Бойното знаме е осветено в гр. Мачин и е предадено на ІІІ-та доброволческа българска рота. (Г-ца Ек. Златоустова разказва, че в автобиографията си дядо й Н. Ив. Бацаров споменава, че В. Вълков от Котел е донесъл от Браила в Мачин специално знаме за българското опълчение.)

С приключване на дунавската кампания на руската армия през юни 1854 г. и отгтеглянето й на север от Дунав, капитанът отива в Русия и след Парижкия мир от 1856 г. се прибира при семейството си в Браила. Тук изгарят двата му дюкяна, но мъката му е огромна след смъртта на синът му Скарлат, починал на 34 години.

Капитан Васил Хадживълков умирана 80 години през 1882 г.

В края на спомените му пише: „Резюмирам се прочее и заключавам, че човекът е длъжен да служи и да жертва колкото се може за своето Отечество.” Целият му живот е минал именно под знака на тази негова мисъл.

Източник: kotel.bg