На 6 май през 1663 г. както винаги всички българи празнуват Гергьовден. Така е и в Чепино. Рано сутринта мъжете са заклали шилета, одрали са ги, опънали са кожите им да се сушат. Жените са запалили огньове и са започнали да въртят чеверметата. Още по обяд са разстлали черги по мерите и са сложили опечените погачи.
Камено е най-голямото село в района. Към 3000 души са се събрали около приготвената трапеза. Чакат само кехая Стамо да провери дали шилетата са достатъчно опечени и да започнат гощавката. Ама нито той бърза, нито другите припират. Всички знаят, че не яденето е най-важното, а трябва да се спази обичая.
Цял час Стамо обикаля чеверметата и дава наставления – това да се намаже с още малко овча лой, онова да се поръси допълнително с червен пипер. Накрая спира пред едно, отрязва парче месо с ножа си, слага го в устата и бавно го предъвква. След това отпива глътка вино от шарената бъклица и това означава, че е доволен. Тогава идва ред на поп Миньо. Той ръси с босилена китка, натопена в менчето, налято с вода от Галиното аязмо, и благославя трапезата.
Писват гайдите и определените за това мъже започват да режат опечените шилета. Всеки идва с дървена паница да му сложат, на кой колкото и каквото се полага – на по-възрастните най-крехкото, на другите, каквото си поискат от останалото. Когато са се наяли и са изпили кой по една, кой по няколко чаши вино, гайдарите пускат ручилата и започват хората и ръчениците.
Изведнъж се чуват гърмежи, конски тропот и по пътеката се появяват Турсун бей и Селим ага, а зад тях османлии с извадени ятагани. Гайдарите спират да свирят, хората се скупчват и чакат да видят какво са намислили поганците. Знаят, че са рая и не един път са грабени и унижавани.
Турсун бей гръмва два пъти с пищова си и нарежда да дойдат при него Стамо кехая и поп Миньо. След това един молла чете султански ферман, с който се нарежда гяурите в Чепино да бъдат въведени в правата вяра. Който приеме, ще бъде признат за равноправен поданик на султана, наред с другите мохамедани. Несъгласните ще платят с живота си.
Моллата свършва да чете, Турсун бей гръмва още веднъж с пищова си и пита: „Чухте ли волята на султана?“ Понеже всички мълчат, той се обръща към Стамо кехая и поп Миньо: „Помислете си хубаво, имате срок една седмица. Тогава пак ще дойдем с Корана и брадвата. Който целуне свещената книга, слага чалма на главата и става наш едноверец. Другите ги чака дръвника. А сега си продължете празненството, защото ви е за последно“.
Турците си тръгват, но вече на никого не му е до веселие. Жените и децата се разотиват по къщите си, а мъжете питат Стамо кехая и поп Миньо какво ще правят.
Попът казва, че всеки има право на личен избор. Той е решил да отиде на дръвника.
Според Стамо кехая обаче трябва да се действа по друг начин. Той предлага да приемат прекръстването. Какво като си сложат чалми на главите и им пратят ходжа да ги учи на турски мурафети. От едното ухо влезло, от другото излезло. И с чалма на главата, под нея умът си е същият, както и под калпака. Ще си живеят и работят както преди. Джамия в селото и в околността няма, къде ще ги карат да се молят на Аллаха. А нали, като уж станат правоверни, домовете им вече са неприкосновени. Кой ще им пречи в тях да има икона на св. Богородица с младенеца. Мъжете разбират думите му и се разотиват.
След една седмица идва Турсун бей, Селим ага, трима ходжи и 500 въоръжени с пушки и ятагани. Всички жители на селото са изкарани на мегдана. Вместо гайди свирят зурни и бият тъпани. В единия край ходжите чакат с Корана в ръце, а другия – палачи с брадви. Стамо кехая и поп Миньо първи тръгват към ходжите, а след тях и останалите. Турците напускат селото и остават само тримата ходжи. Опъват шатра на мегдана и обявява на новопокръстените, че всяка сутрин при изгрев слънце трябва да идват при нея с черджета, на които да се просват и да отправят молитвите си към Аллах.
Преди и след това ходжите редят провлечени излияния на неразбираем език. След това всеки се захваща за работата си. Казано им е, че и по обяд и при залез слънце трябва да коленичат на черджетата и да се молят, но никой не го спазва. Преди да си легнат хората се кръстят пред иконата на св. Богородица и я молят да им прости изневярата, макар че тя е привидна.
Това продължава дълги години. Едва в края на ХVІІ в. повечето от помохамеданчените българи възприемат исляма, въпреки че са запазили езика и обичаите си. В съзнанието си обаче те остават българи.
Когато през 1912 г. започва Балканската война, турците искат да ги въоръжат и да се бият на тяхна страна, но няма нито един случай на съгласил се. А през Първата световна война в сформирания Чепински полк се включват всички подлежащи на военна служба. Много от тях преди да отидат на фронта пожелават да бъдат покръстени като православни християни.
Оказва се, че традициите надживяват вековете.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
