Зад това име се крие една доста интересна и също толкова непозната личност от българското Възраждане. Колоритът на Йосиф Соколски несъмнено се намира в хармония с неговата съдба. Рождената му година не е ясна, но се счита, че тя е около 80 – те години на ХVІІІ век, а според някои източници в широкия диапазон между 1775 и 1792 година.
Фактът, че няма точни сведения за рождената му дата, ни навява размисли, че семейството му е най – обикновено и бедно. И те са абсолютно логични:
Йосиф Соколски е роден в малка колиба в Нова Махала (днес в пределите на Габрово). Не можем да наречем този българин просветен и образован, но за сметка на това на неговата личност прекрасно прилягат епитетите буден и активен. Човек, минал през хайдутлък, униатство, висш духовен чин и стигнал до изгнание в Киево – печорската лавра (манастир в днешна Украйна). Йосиф Соколски е основател на един от най – големите и важни български манастири – Соколския манастир край Габрово.
Иван Марков, каквото е рожденото име на бъдещия монах, е наречен Йосиф на 14 – ти август 1806 година в Троянския манастир, където е послушник от 1802 година. Преди това, според някои източници, за кратко се подвизава с друго име – Стоян войвода, водещ малка хайдушка чета. Постепенно Йосиф се издига в църковната йерархия и през 1821 година достига до чин архимандрит. Тогава тъкмо се е завърнал от Атонските манастири и е донесъл в Габрово препис на житието на габровския светец Онуфрий. До 1832 година е игумен на три манастира – Тетевенски, Гложенски и Калоферски, а през 1833 година основава Соколския манастир с помощта на жители на близките населени места Етъра и Нова махала.
По време на освободителните борби манастирът има много важно значение – в него през различни период намират убежище четата на дядо Никола, Васил Левски, Цанко Дюстабанов и други бунтовници. По време на Руско-турската война, светата обител дори се превръща в военна болница. Именно след основаването на Соколския манастир архимандрит Йосиф получава името Соколски. Манастирът е една от слабостите на духовника, на която той отдава следващите десетилетия от живота си. Освен него монахът основава и девически манастир в Габрово – „Благовещение на света Дева Мария”.
Днес трудно бихме си дали сметка за мащабността и важността на това дело, защото не можем да си представим как в онези тежки времена човек може да се наеме с обществени каузи, които да съхраняват самосъзнанието на българите. Времена, в които османската власт е забранявала строежа на нови манастири и черкви, населението е било подложено на тежки данъци и репресии и времена, в които въпреки всичко то е отделяло от залъка си, за да може да съхрани своята вяра, която до голяма степен през османското владичество е била равнозначна на запазване на народността.
От знака за равенство между вяра и народност изхождат и гръцките духовници, които упражняват особено агресивна асимилаторска политика по отношение на българите. Тази опасност, на моменти по – голяма дори от чуждоверското иго, в комбинация с незаинтересоваността на Русия към стремежа на българите към независима църква, довеждат до търсене на алтернативни решения. Едно такова решение предлага униатското движение, водено от Драган Цанков. Същността му е чрез уния да се признае върховенството на папата и приобщаването на българската църква към католицизма, като новокатолиците да запазят ортодоксалните си обреди. В борбата за сфери на влияния католическият свят и в най – голяма степен Франция се ориентира по – бързо в обстановката и изпраща свои пропагандатори в някои населени с православни християни области. В българско мисионер е Йожен Боре. В замяна те обещават покровителство на папата в борбата за независима църква.
Към униатите е привлечен и Йосиф Соколски. С униатския му период са свързани и едни от най – любопитните, дори анекдотични, ситуации с живота му. През 1861 година духовникът (трябва да се отбележи, че той вече е в напреднала възраст) е избран за архиерей и за целта заминава за Рим на 15 март заедно с Драган Цанков, дякон Рафаил, Г. Миркович и Йожен Боре, където трябва да бъде ръкоположен от папата. Всичко се случва на най – високо ниво: папата устройва прием и след официалната част кани българина на тържествен обяд. Поставянето на слабо образования и полу – грамотен Соколски в необичайна за него ситуация предизвиква редица недоразумения. За възпитания в православие духовник е много трудно да проумее, че има разлика в католическите и православните обичаи. Дядо Йосиф е силно разочарован, че на обяда е сервирано блажно, тъй като е петък. След предизвикания скандал все пак му било сервирано постно.
Другото разминаване се получило при ръкополагането на Соколски. Според католическия обичай трябва да се отреже кичур коса и брада. Нещо абсолютно неприемливо и… католическо за него. По време на обяда пък най – директно и безсрамно поставя въпроса „кога ще стане патриарх”., на който папата дипломатично му отговаря, че в зависимост от разпространението на движението сред българите, той може и да се изкачи до най – високо стъпало. Без да се притеснява от неподходящото си поведение, Соколски не спира дотук. Той не може да подмине хайдушкия си живот, описвайки подробно своите подвизи. Оставайки крайно разочарован от посещението си, униатската авантюра за духовника приключва.
Следващата спирка в неговия живот е Киевско – печорската лавра. Не е изяснено как се озовава там – дали визитата на Соколски при папата го подтиква да избяга и да се върне към православието или руснаците, уплашени от загубата на влияние, го отвличат. Фактите обаче са красноречиви – той живее доста добре приет в манастира – отпусната му е руска държавна пенсия и му е подарено място с лозе и градина, в което да се устрои. От друга страна молбата на габровеца да бъде покръстен отново в източно православие остава неудовлетворена. В същото време той така и не се връща в България и според най – разпространената версия е държан принудително в лаврата. Най – вероятно той е важен и удобен за руската дипломация и те чакат удобен момент да го използват. Това продължило 18 години – до смъртта му на 30 септември 1878 година. Соколски така и не се върнал повече в родината си и не видял любимия си Соколски манастир.
Въпреки че е остава в историята с гафа в Рим, Соколски е един много чист, свят и честен човек. Едва ли някога е подозирал, а може би и никога не е разбрал каква огромна роля изиграва неговата личност в борбата за църковна независимост. Макар и да е по – скоро инструмент в нея, неговата визита остава повратна точка за бъдещето на българската църковна независимост и, за добро или за лошо, в България днес все още най – разпространено е източното православие.
Източник: celokupnabulgaria.eu
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
