„Образовайте жената, възпитайте майката и вие ще имате образовано и възпитано общество“ са казали просветителите на човечеството. Истина, за съжаление, твърде късно осъзната по нашите земи. Във времена на чужд гнет – духовен, интелектуален, политически – мисълта за оцеляване надделява над тази за образование. По законите на Османската империя на девойките е забранено да бъдат ограмотявани наравно с момчетата. На тази безпросветна тъмнина за българските момичета е сложен край през 1841 г., когато една млада жена открива първото родно светско девическо училище. Името ѝ е Анастасия Димитрова.
Тя е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейството на бедни, но честни, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен е под духовната управа на Враца. Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят важна роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и скромно дете и така, едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана почтително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка.
След 13 години, горещото желание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“, където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.
Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види.“ И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас (бел. авт. – Някои източници посочват 1840 г., но според по-нови проучвания точната година е 1841). Веднага училището се изпълва с ученички – двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
Някои историци оспорват, че това е първото светско училище в България, като казват, че и в килийните училища се е изучавал Наручника, Псалтира, и т.н. Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто светски дисциплини, и това е първа крачка към светско образование за момичетата.
Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование. Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България. От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и т.н. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и благодарение на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.
Цели 12 години Наставница Анастасия, както започват да я наричат, учителства и полага огромен труд за просветата на жените. Оттегля се от любимото си занимание, за да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за национално пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на турските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: „И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство“. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „тая луда жена“ на свобода.
От мъжа си, който бил лекар, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои болести. Помага на много страдащи и болни. Устройва сказки на тема здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е казала и стриктно да изпълняват предписанията. Тя е инициатор на много полезни начинания, чрез които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си голямо име и авторитет. Млади и стари, мъже и жени стават на крака, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ постоянно е пълен с посетители, на които дава съвети и поучения.
Повече от половин век Анастасия Димитрова работи сред и за обществото всеотдайно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в служба на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 г. напуска Плевен и заминава за Йерусалим, където, забравена от всички, дори от тези, за чиято просвета отдава целия си живот, умира през март 1898 г. на 83 години.
Източник: uchiteli.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
