Историята на Добри Желязков-Фабрикаджията

Добри Желязков-Фабрикаджията е родоначалник на българския промишлен шпионаж и на текстилната промишленост

От този предприемчив българин, наречен Паисий на модерното ни фабрично стопанство не е останало много: един султански ферман и един въображаем портрет, нарисуван по бегли и неясни спомени на близките му.

Добри Желязков е роден през 1800 г. в Сливен. Останал без баща от малък, той учи в гръцко училище, а като юноша се занимава със сладкарство. А после, както всички сливенци, става абаджия, произвежда и търгува с аби и шаеци, като стига и до Цариград. Около 1825 г. вече е с една крачка пред своите конкуренти.

Той също преде на чекръци и тъче на ръчни станове, но развлачва вълната чрез измислен от него дарак. Според оскъдните сведения този уред представлявал някаква комбинация от дърво и телове. Макар че никога няма да узнаем техническата същност на изобретението, то рязко подобрило качеството на продукцията. В платовете на Добри липсвали брадавици и възли, характерни за останалите платове. Същевременно многократно е нараснала и производителността на труда в един от най-трудните и бавни процеси на шаечното производство. Платовете на Добри започват да се търсят, търгуват се успешно и сред останалите занаятчии се поражда завист и злоба. Добри напуска домашната си работилница и пренася машината, далеч от човешките погледи, в местността „Тридесетте каваци“ – Асеновското дефиле, до Костичковата мелница.

През 1830 г. заедно с много други сливенци се преселва в Русия. Установява се в Крим. Тук се оженва за Марийка Янакиева, също сливенка преселница. Използва получената зестра да започне търговия с бакалски стоки, които изнася в Измит (Никодимия, Мала Азия), внася вълна в България, а оттам изнася коприна за Виена и Брашов.

Търговските дела го отвеждат в Екатеринослав (Днепропетровск), където посещава текстилни фабрики, оборудвани с модерни машини, задвижвани с водна сила. През 1833 г. се преселва със семейството си в този нов индустриален център. Все намира повод да разглежда с часове становете, чекръците и дараците. Хрумва му идеята да пренесе руския опит в България и да превърне примитивното ръчно текстилно производство във фабрична индустрия. Но това се оказва много трудна работа. Русия забранява най-строго да се изнасят каквито и да било индустриални тайни, особено пък за Турция.

Добри прави невъзможното да спечели доверието на някои руски индустриалци, за да получи свободен достъп до производствените им помещения. Уж от любопитство, започва да разглежда внимателно съоръженията, снема с педи размерите им, запомня как са свързани отделните части. Вечер прави подробни скици на видяното. Купува някои машини, разглобява ги и наема руски дърводелец да им направи умалени дървени модели, подобни на детски играчки. Подобни модели прави и на машините, които е скицирал.

През 1834 г. той вече има действащи модели на основните механични съоръжения – дарака, чекръка, стана, чепкалото, въртележката.

За да ги пренесе, ги скрива в големи кожени чували с вълна. Доверени руски търговци ги пренасят като тяхна стока по море – от Севастопол до Бургас.

Добри пътува със семейството си отделно от опасния товар. В България се разплаща с търговците, притъпява, с някоя друга лира, бдителността на турските митничари и моделите стигат читави до Сливен. Така Добри се превръща в пионер на българския промишлен шпионаж.

Веднага започва да преустройва родната къща на жена си в Мангърската махала в малка текстилна работилница. Тя била с размери 22,2 метра дължина, 4,80 метра широчина и 3,80 метра височина. В двора монтира дарак за влачене на вълна, задвижван от кон. С помощта на сръчен дърводелец (лодкостроител от Бургас) превръща малките модели в нормално работещи съоръжения. В двора, зад работилницата, засажда индустриален храст боя, внесен от Цариград, необходим за вапцване (боядисване) на пресуканите от чекръците прежди.

С местни работници Добри започва да произвежда аби, шаеци и предимно сукно. Задвижването на чекръците и становете е ръчно, както и останалите операции. Новост е машината за развлачване на вълната, макар и движена отначало на ръка тя е много по-производителна от ръчното чепкане. Машинното обработване на вълната дава възможност от нея да се изпредат по-тънки, по-равномерни прежди, а от тях да се изтъкат по-качествени сукна. На голям търговски успех се радват малките сини и червени килимчета, върху които коленичат мюсюлманите, когато произнасят петте си дневни молитви.

За две години работа Добри натрупва опит и добра печалба. Това предизвиква завист сред останалите членове на сливенския абаджийски еснаф, които настояват градският управител да се намеси и прекрати тази неправда, но той предпочита да препрати случая в Цариград, там да отсъдят кой е прав, кой е крив.

Докладът му има необичаен отзвук. През една зимна утрин на 1836 г. Добри, натоварен с два топа синьо и червено сукно, придружен от двама пазачи, поема по височайша заповед за Цариград. Платовете на Добри силно заинтригували турското правителство. Начело на държавата е енергичният Махмуд ІІ, който полага енергични усилия да модернизира и реформира огромната Османска империя. Това е големият житейски шанс на будния сливенски занаятчия Добри Желязков, който от този момент вече ще наричат Фабрикаджията. В турската столица Добри се обръща за помощ и съвет към котленеца Стефанаки Богориди, влиятелна, много влиятелна личност в империята, помогнал на стотици нашенци, подал ръка и на Раковски. Днес името на Богориди не се знае, незаслужено е изхвърлено от Пантеона на бележитите ни родолюбци.

Думата на Богориди отваря пред Добри и най-високите врати във Високата порта. Той е приет от великия везир Мехмед Емин Рауф паша, който остава възхитен от мострите. По настояване на Богориди платовете са представени и на султан Махмуд ІІ, който не скрива възхищението си от постижението на своя български поданик. Обрадван Богориди продължава своето настъпление и Махмуд ІІ показва необичайно внимание към Добри, като издава специален ферман, който поставя основите на текстилната индустрия в Турция (България).

Този исторически документ е изписан на хубава пергаментна хартия, подплатена със зелен плат, широк е 0,63 метра и дълъг 0,90 метра. Ферманът е богато украсен, използвани са ярки и живи краски – златна, синя, зелена, жълта, червена. Най-отгоре, изящно изрисувана, блести султанската тугра (герб), за да подчертае непоколебимото съпричастие на царска воля към делото на сливенеца Добри Фабрикаджията.

Ферманът освобождава до смърт Добри Желязков от всякакви данъци и налози и го упълномощава да ръководи и обзавежда бъдещата императорска сукнена фабрика в Сливен. Между него и турското правителство се сключва договор за три години за доставка на платове за облекло на турската армия и администрацията. Турция се задължава да построи фабриката и да набави машините, а Добри да купува вълната, спомагателните материали и суровини, да плаща на работниците и да продава на държавата изработеното сукно по 21 гроша аршина. Печалбата и загубата е за негова сметка. Турция инвестира в начинанието над два милиона гроша, а Добри – 80 хиляди.

Договорът не уточнява въпроса за собствеността на фабриката, нито какви ще бъдат взаимоотношенията на страните след изтичането на договорения срок. След години тези неясноти ще изиграят лоша шега на Добри, но сега бъдещето е светло и безметежно.

С типична ориенталска мудност, тежка ангария и безброй неуредици строежът започва в северния край на Сливен, в Раковската махала. Правителството нарежда изсичане на близката вековна гора, отчуждава съществуващите къщи, воденици и тепавици. Постепенно работата се нормализира. С всеки изминал ден продълговатото, двуетажно здание вдига все по-високо каменната си снага.

Добри донася своите машини, те са оценени на 20 000 гроша държавен дълг, и потегля към Австрия и Белгия, за да закупува нови съоръжения и намери майстори-специалисти, които да обучат българските работници.

Най-после, в края на 1836 г., всичко е готово, водата нахлува в каменния тунел, който минава под цялото здание, завъртва лопатите на голямото дървено колело, което потегля каишите на машините, те ритмично затракват и известяват на света, че сърцето на първата текстилна фабрика в империята вече пулсира.

Всички работници и майстори били българи и се наричали хаврикаджии (фабрикаджии). Те носели на главите си високи фесове, с дълги пискюли през врат, а на фесовете отдясно пришита бронзова значка (чилинче) – отличителен царски знак.

Добри Желязков бил личен човек. Голяма внушителна осанка, рус, със сини очи, хубави мустаци. Обличал се по европейски – панталони, ботуши, синьо сетре и жилетка, бяла яка и връзка, а на феса му отдясно висяло златно чилинче с коронка и сплетени под нея ножица и станове. Живеел нашироко, радеел за просветата и книгата. В дома си уредил цветарник (чичеклик) с джамлъци. Той първи пренесъл от Цариград в Сливен бялата акация, кипариса, кестеновото дърво, сакъзчето и красивия царски паун.

Привидно се радвал на почит и уважение, когато минавал през чаршията българи и турци му ставали на крака, но вътрешно всички кипели от завист и ругаели, че чиляк от нищо и никакъв джинс (род) забогатял и командва 400–500 души.

В края на 1838 г. Високата порта решава да разшири фабриката. В разработката на проекта участва и Добри. Тъй като тригодишният му договор изтича, в началото на 1839 г. е извикан в Цариград. Изказват му благодарност, закачат му орден, освобождават го от финансовите дела на фабриката и го назначават за баш майстор с висока заплата.

На 1 юли 1839 г. умира покровителя му – султан Махмуд ІІ и на власт идва Абдул Меджид. Той назначава за управител на Сливен Мустафа Кяни бей, жената на когото била дойка на султана и така той бил сют-кардаш – млечен брат на младия владетел.

Суров и студен, Мустафа Кяни бей започва с крути мерки разширяването на фабриката. За да освободи терен, събаря къщите на цялата Раковска махала, а сливенци погнал да работят непосилна ангария. Разправят, че на града силата му изтекла в този строеж. Градежът е изключително внушителен. Именно той е изобразен в популярната гравюра на Ф. Каниц. Основното здание има грамадни за времето си размери, след Рилския манастир това е най-големият строеж в българските земи. Зданието е четириетажно, в основите е 100 метра дълго и 16 метра широко. Дворът на императорската сукнена фабрика е 15 500 кв. м, от които застроени 3920 кв. м. Всички съоръжения се задвижват от водна сила.

Хората проклинат и фабриката, и Добри. Между него и Мустафа Кяни бей назряват конфликти. Проблемите се задълбочават, когато започва Кримската война (1853–1856 г.). Фабриката преминава на военна нога, Мустафа Кяни бей с чин полковник е назначен за неин началник.

При опит да получи ключовете на фабриката между двамата възниква скандал. Добри му удря плесница. Вбесен, Мустафа изхвърля със стража Добри на улицата. Работниците се вдигат на стачка, първата в Турция, респективно в България, но всичко е напразно. За да заличи всякакъв спомен от омразния му Добри, Мустафа Кяни бей събаря издъно всички построени от него сгради.

Тръгва Добри да си търси правата в Цариград, но и хората, и времената са други. На много врати чука, но единственото, което постига, е да го назначат за главен майстор в новопостроената държавна сукнена фабрика в Измит, за да организира производството ѝ. Всичко това му струва много пари, прахосва почти всичкото си имущество, при честите зимни пътувания с кон до Цариград краката му измръзват.

През 1856 г. Добри се завръща в Сливен, душевно смазан, скован от тежък ревматизъм. Ляга на легло и повече не става.

Из Сливен се запява песен за Добри, как той съградил фабрика, вземал препитанието на много бедни и по наказание божие, ляга яталак (скован), та до сетния му час да го возят в количка.

Към 1860 г. за управител на фабриката е назначен Хюсеин бей, потурчен поляк. Покъртен от житейската драма на Добри, той му отпуска на своя глава пенсия (150 гроша) от фабричните пари. Поръчва дървена носилка, носена от войници, за да може Добри да посещава фабриката.

През 1865 г. мъките на Добри Фабрикаджията свършват. Умира в пълна нищета. Погребан е в двора на църквата „Св. Димитър Солунски“.

След Освобождението фабриката е пригодена за казарма, сетне се експлоатира от акционерните дружества „Напредък“ и „България“. През 1904 г. историческият монумент е превърнат в затвор. Всички съоръжения, включително първите, положили основите на текстилната ни промишленост, са изхвърлени на произвола на съдбата. Нищо не е оцеляло…

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!