Иринка – майката на Славейковците

Да се пише за Иринка Славейкова се оказва работа твърде сериозна, макар че името и понякога извиква усмивка заради анекдотите, свързани с нея и Петко Славейков. Но тя е стожерът, мълчаливият стожер, около който се изгражда гнездото на славеите – тя ражда, отглежда и пази пилетата, всяко от които после има свой глас, свое значимо място в обществената и културната история на България.

Трудно се пише за Иринка. Неслучайно досега за нея няма нито специално изследване, нито монография, нито книга или филм, макар животът й да заслужава всичко това. Трудно е, защото нямаме написано от нейната ръка, каквото и да било, тя си остава неграмотна, въпреки опитите на Петко Славейков да я научи да чете и пише. И всичко, което научаваме за живота й, е от спомените на хората около нея.
Иринка Славейкова e от Райковия род – една от най-старите и известни тревненски фамилии, която се родее с рода Априлови и Екимта от Габрово. Баща й Иванчо Райков, много богат търговец с къщи в трите махали на Трявна, с много имоти и пари, има пет деца.

Още преди да дойде в Трявна, даскал Петко изливал възхищението си към красния пол в стихове. Но тук той получил спокойствие и увереност след дългите гонения от гръцкия търновски владика и се отдал освен на учителското поприще, и на увлечението си по хубавичките тревненски моми. Бащите им обаче пресичали мераците на „даскала голтак“ и ги омъжвали за богаташки синове.

Поп Димо, чиято щерка той страстно залюбил, мнозина смятат, че това е голямата му младежка любов, омъжил щерка си за сина на чорбаджията Белчо Цанюв. Това несполучване докарало Петко Славейков болен на легло и отчаян дотолкова, че се прощава с най-близкия си приятел, учителя в Габрово Цвятко Недев.
Поп Кою и поп Йовчо, като виждали страданията на приятеля си, придумали Иванчо Райков да даде 18-годишната си щерка за жена на даскала. Годежът станал в един ден, но ходът му бил твърде неравен: „… аз ту в облаците, ту в бездна възлизах и падах“, пише Славейков до Цвятко Недев.

За сполуката в годежа той, в своя си стил, се изразява колоритно: „Най-сетне хванах немеца за краката“. Изведнъж бедният даскал се озовава с „къща, дрехи речи и прочие“. А как е стигнал до решението за женитба разбираме от следните думи в негово писмо: „Дядо ти поп е причина, та прибързах, той мислеше друго, пък аз да му докажа, че глътнах жълтото около устните си“.

Това е едно откровено, чистосърдечно признание, че решението му не е добре обмислено и че го е направил напук на поп Димо, който му отказал щерка си. И още един многозначителен момент има в това писмо, който звучи като лошо предчувствие: „Само едно мя мъчи и то само от сумнение, надявам ся, според мой нарав да ся погодиме“.

Съмненията обаче се сбъдват. Венчавката е отбелязана от поп Йовчо в неговия Летопис: „1853, 25 януари венчахме чителя Петко и Ирина“. Може да изглежда шега, но не е. За сватбата си младият даскал нямал чорапи, а как да застане пред олтаря бос? Наложило се да търси от приятели назаем.

Нямаме снимка на девойчето Иринка. Спомените и снимките за нея датират от по-зряла възраст и като майка. Каква е била Иринка, как се е отнасяла към децата си, как се е чувствала между комшийките си в Трявна?

Ето какво си спомня Пенчо Славейков:

„През летните ясни вечери цялата наша махала излизаше на улицата… ние боси и гологлави тичахме по улиците да гоним светулки и нощни бръмбари, а нашите майки, събрани пред портите коя с хурка, коя с чорап в ръка, седенкуваха до късна нощ. Майка ми редко седенкуваше със съседките си. Те гледаха на нея като на даскал Петковица, т.е. като на жена не съвсем от своя кръг, па и сама майка ми, прекарала и водеща бедовит живот, строга и мълчалива, се държеше малко настрана“.

Най-добрия портрет на Иринка ни е оставила Екатерина Каравелова, жената на Петко Каравелов. Ето впечатлението й от първото виждане на Иринка през 1880 г.: „Пред мене се изправи една ниска на ръст, пълна жена, майка Ирина, много спретната, с кръгло лице, силно прошарена коса, ниско чело. Строги кафяви очи ме гледаха, от малките уста се отрониха къси изречения. Рядко съм срещала неуморно работлива жена като нея. Малцина си даваха труд да разберат какво се крие зад нейната затвореност.“

Майка Ирина, според Каравелова, държала „под седем ключа“ всички горчивини, изпитани през скитническите години на даскал Петко. Гозбите на Иринка Славейкова Екатерина Каравелова сравнява само с майчините си, баницата, с която гощавали Войводата в „Кървава песен“, Пенчо я копирал от майка си.
Голяма къщовница била Иринка. Къщата й в Трявна, и в София, и в Стара Загора тя подреждала и поддържала безупречно. Голям двор в София, с много овошки, много цветя в саксии на етажерки, наредени амфитеатрално, калдъръм, „напръскан“ с разноцветни калдъръмчета – приказно красив, с всевъзможни тонове на жълто, червено и оранжево, това си спомня братовчедка на Пенчо.

Иречек ни е оставил едно впечатление от кратко гостуване у Славейков:

„Хубава, чистичка къщица, приветливо домакинство, възпитани деца и масивна госпожа. Едно тукашно старобългарско домакинство.“

При дългите отсъствия на Петко и оскъдните средства, които донасял или изпращал, главната тежест по изхранването и отглеждането на седемте деца пада върху Иринка. За нея са думите:

„Горда сурова балканджийка, тя тачала на своя стан и чуждо“, за да ги прехрани, но никога не позволявала да я окайват или съжаляват. Рядко търсела помощта на баща си, защото даскал Петковица не можела да допусне хората да говорят, че мъжът й не се грижи за фамилията си. Случвало се и неведнъж Петко да моли своя баджанак Тотю Икономов да даде две лири на Иринка, които той ще му изпрати или донесе. Налагало се е да моли дори сина си Иван, вече учител в Цариград, да му помогне в издръжката на семейството…

Има много документи, че Славейков е бил привързан към жената и децата си. В писмата му се срещат такива изрази: „Без невеста, братко, тежък е живота“, „Трявна – мила, булката ми – свидна“, или „Ако искам да съм истински родолюбец, трябва да бъда и чедолюбец“, пише той, след като 7 месеца е бил в Цариград по работата за българската черква и задлъжнял 7 хиляди гроша.

Въпреки неграмотността си Иринка била с изключителни способности да организира и ръководи своето домакинство. Взискателна – до неимоверност. Когато ще се пере, в два часа през нощта пита слугинята докъде е стигнала с прането. Всичко трябвало да бъде на точния час. Въпреки непрекъснатата й заетост с деца и шетане всички си я спомнят като „… винаги изискана, докарана, с пълни ръце, които непрестанно нещо работят и докато си почиват, плетат чорапи, тантели, кувертюри“.

На всеки около две години Петко Славейков се връщал в Трявна и на всеки две години, с едно изключение, Иринка ражда.
„С тоя пусти Цариград без деца останах, споделя Славейков в писмо до приятел. Лани ми умря в раждането си един косер, тая година друг остана ненаправен. Ама имам нает, като се върна, да са запъна пак по двама да ги калъпя.“
Писмото е писано в 1858 г. и Иринка вече е родила три деца. Може да се е шегувал Петко, но следва да сме сигурни, че на Иринка не й е било до шеги. Непрекъснато кърми, пере, готви, кога и как да се учи да чете, да се интересува за нещо друго освен за децата, за кухнята, за двора.

Други са интересите на Славейков. Той се вълнува от това, което става в училището, на мегданя, сред еснафа, интересува се от толкова много неща, че не можем само да ги изброим. Разминаването между тях е неминуемо.

Мнозина смятат, че охладняването на отношенията между Петко и Иринка настъпва с появата на Катерина Стойоглу в 1867 г. Но това не е така. Има три документа, три писма на Петко Славейков до приятеля и душеприказчика му поп Кою Витанов от 1860, 1865 и 1866 г., които категорично свидетелстват, че не всичко е било безоблачно до идването на Катерина.

Първото писмо е отговор на обвиненията на угнетената Иринка, че той „тиранства“ над нея. Писмото съдържа хладното като острие на нож негово признание, че тя е „…и умна, и честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не за мене“. И че тя би била щастлива, ако е с мъж равен на нейното образование.

Второто писмо е по повод на някакви слухове, достигнали до него за Иринка. Той дори не смее да употреби думата изневяра, сякаш да не я предизвика, но подозрението поражда у него мощен поток от любовни обяснения. Сам на себе си се чуди: „…нещо, което и аз сам не познавах в себе си, и то е, че страстно съм обичал подругата си“. Обичал я „повече от живота си“, тя била единственото му блаженство на този свят през 12-те години брачен живот.

В третото писмо Славейков се жалва от самотата си, няма пред кого да си излее душата – отчуждението между тях се е задълбочило.

Такова е душевното състояние на Петко Славейков, когато в един дъждовен октомврийски следобед на 1867 г. в печатницата на в.“Македония“ в Цариград влиза една висока, много красива млада жена, с разкошни руси коси – търновчанката Катерина Стойоглу. Много скоро Славейков разбира, че тя е не само красива, но и образована и много умна. Дошла с препоръчителни писма от Раковски и търси помощ от Славейков да бъде освободен от тъмницата нейният мъж. Самата тя имала нужда от помощ – сама жена в непознатия град, без средства, без близки.

Славейков я приема, дава й работа в печатницата, дава й подслон и не след дълго й дава и любовта си. Катерина остава при Славейков десет години. Тя е негова помощничка в печатницата, негова сътрудничка, негова съмишленичка, негова вдъхновителка. Мнозина смятат, че връзката им е била освен всичко друго и дълбока духовна връзка. Катерина споделя всички трудности на Славейков, тя пътува навсякъде с него, с него е и в затвора дори. С една дума, тя е всичко, от което той отчаяно се нуждае. И което не намира у Иринка.

Драмата настъпва, когато без вестника, уморен, отчаян, той се връща от Цариград и става учител в Стара Загора. Там се озовават и Иринка, и Катерина. Иринка е решила да си върне принадлежащия й „по закон божий“ мъж. Скандалът е голям. Ревността на Иринка избухва със силата на натрупваната с години горчилка. Славейков е съкрушен. Заради откритата му връзка с Катерина в Цариград го изолират от обществените борби; синът му Иван му пише много дръзки, оскърбителни писма, че е изоставил семейството си; Иринка, според неговите думи, го засипва с „отровни горести“, „злобна жестокост“, „безразсъдна мнителност“.

По това време, когато става скандалът в Стара Загора, той вече се е разделил с Катерина! Преди това! Семейството е пред катастрофа. В едно отчаяно писмо от 5 декември 1876 г. до сина си Иван той на три пъти говори за смърт – силом да прекрати несносното си съществуване. Няма друго такова писмо в цялата писмовна практика на Славейков – толкова отчаяно, толкова трагично! Положението изглежда безизходно…
Тогава се намесва съдбата в образа на войната. Славейков организира посрещането на руските войски, а след настъплението на Сюлейман паша – отбраната и после бягството и спасението на старозагорчани. Той е начело на първото българско управление на града и не намира време да се погрижи нито за семейството си, нито за ръкописите си, нито за Катерина, която е съсечена от турците.

Изглежда, че заплетеният възел е не развързан, а разсечен. Но само така изглежда. Защото, ако човек се вгледа по-внимателно в одисеята, наречена Славейков, няма как да не види, че до края на живота си нито той е могъл да забрави Катерина, нито Иринка е могла да му прости. Според мен Иринка така и не е разбрала през 1876-а, че от десет години насам Славейков има само една любов – Катерина. Че докато в творческия и обществения живот на Славейков има няколко периода, в любовния му живот има само два: до Катерина и след нея. Женитбата му не е могла да бъде разделителна линия. И след женитбата той си остава верен на своето кредо: „Мене ма господ такъв създаде, да ва обичам, о женски млади!“

След преживяното в 1876-а и особено в 1877 г. след бягството от Стара Загора, Иринка много боледува. Не може да върви, краката я болят и отичат, „злокачествен ревматизъм“ е нарекъл болестта й Славейков. Но все пак тя ходи, пише той в писмата си и намира за Иринка най-силната, най-точната дума: стоик. Тя е доволно стоик. Невярно ще бъде да мислим за Иринка само като за суров човек. Такъв я е направил животът, но тя е била много нежна и грижовна майка. Когато Пенчо се поболява и парализира, цялото семейство е попарено от тая беда. Само майка му единствена вярвала, че ще дойде ден и синът й ще оздравее.

„От майка си имам много неща. Упоритост например“, пише Пенчо Славейков. Той не си спомня нищо по-трогателно от нежната ръка на майка си, сложена на пламналото му чело при дългото му боледуване. От майка си най-много всичките деца на Славейкови наследяват една дълбока привързаност един към друг, едно чувство да се търсят, да си помагат.

Иринка не се е месила в живота на порасналите си деца. Само с едно изключение. Когато Христо, съдия в Кюстендил, решил да се ожени за Миланка, вдовицата на починалия съдия на града, Иринка решила, че не може синът й, учил във Франция и после право в Швейцария, да се жени за вдовица, при това и с дете. Христо не я послушал. Като не се справила сама (нещо много рядко за нея), Иринка оставила Петко да оправи нещата. Славейков направил това, което можел – преместил Христо от Кюстендил в Сливен. Но и то не помогнало. Христо отишъл с един кабриолет в Кюстендил и отвел Миланка. Тъкмо те са дали потомството на Славейковия род.
Биографите на Славейков, които засягат темата за любовния триъгълник в живота му, са разделени в своите виждания за това кой е по-виновен за драмата. Едните твърдят, че Славейков е имал и необходимост, и право на тази любов, че връзката му е била и духовна връзка, каквато не могъл да има с Иринка, която била неотзивчива към нежните трепети на поетическата му душа.

Другите защитават Иринка и посочват вината на Славейков – моралната вина: „…той създава девет деца (две от тях рано починали), оставя жена си да робува, да преде и тъче, за да ги изхрани, когато в същото време той хрантути Катерина и сестра й в Цариград. Никому не е простено, дори когато е гений, да държи в робство друг човек“.

Става ясно, че всеки от тях е живял и отстоявал докрай своята истина за живота и любовта. Истините им са били различни, но те са имали и една обща истина – децата, които създават да имат, и желанията, и способностите да работят за своя народ, да бъдат умни, културни, да бъдат човеци. И те са постигнали тази истина по един блестящ начин. Драмата между тях се е оказала неизбежна. И двамата плащат висока цена за правото си да живеят живота си по начин, както те го разбират, и в който те осъществяват най-пълно себе си.

Време е Иринка Славейкова да излезе извън фолклорните умотворения и анекдотите и да бъде видяна в пълния й ръст на жена, дала живот и първи духовни подтици на няколко от най-добрите ни държавни и политически мъже:
– Иван Славейков е кмет на София, министър на просвещението и народен представител;
– Христо Славейков е министър на правосъдието, народен представител и председател на Народното събрание;
– Рачо Славейков е генерал от Българската армия, публицист и преводач;
– Пенчо Славейков е един от най-великите наши поети, номиниран за Нобелова награда…

Честита майка на достойни синове!

Източник: glasbgmk.eu