Иван Драсов – Неукротимият

Ване Терзията, Муратооглу, Муратооглу Ибрахим, Ибрахим Мехмед, Иван Муратооглу Афъзаа, Д. Ясенов… Тези имена срещаме многократно под кратките, енергични, жилави редове на комитетските писма, преминали през турските постове и пусии, за да достигнат и до нас. Притежателят им е един от най-цялостните дейци на национално- освободителната ни революция – човека, на когото са разчитали апостолите й Васил Левски и Христо Ботев. Това високо доверие е спечелено не с празни думи и обещания, а с път, колкото стръмен и опасен, толкова и непреклонен, верен, устремен към едничка цел – свободна България.

Иван Тодоров Драсов е роден през март 1848 година в Ловеч. Непокорно е семейството, което го възпитава: баща му, истински родолюбец, работи упорито против фанариотската патриаршия. Тази непокорност е отличителна черта в характера и на Иван още от невръстните му години: помни се неговият решителен протест против изучаването на турския език в основното училище, смаял мало и голямо в града. По-късно, когато той вече е „търговец с мющерия”, стремежът му да бъде полезен на поробените си братя го прави търсен и предпочитан защитник в разплитането и обсъждането на сложни дела, в които потърпевши са винаги българите. Още тогава, едва двадесетгодишен, Драсов поставя неизменно общественото над личното, душата му е готова да приеме семето на безсмъртните идеи на Апостола. Свидетелство за това ни е оставил самият той в спомените си, писани в Прага, 1875 година:

„…И наистина дочакахме тоя доста паметен за нас ден 3 август…, защото това, което нашите млади сърца търсеха и намериха. Наистина, аз не знам какво впечатление е направило неговото /на Левски/ дохождане в Ловеч на двоицата ми другари /Марин Поплуканов и Никола Хитров/, но за мене си казвам, че се считах най-щастливият човек на света. Щастлив бях, защото за първи път аз имах честта да говоря със син верен народу си, син, който е презрял всички световни наслаждения, а се е посветил и тялом, и духом за свободата на своя народ. И как да се не считам за щастлив, когато тоя син първи ми явно продума за свободата и ми разказа целите на четите и ми откри такива тайни, които съдържаха свободата на народа ни. Тайни наистина тогава за мене твърде важни и велики. От тоя ден /3 август 1869 г./ аз броя своето съществуване, защото тоя син ми даде да разбера, че човек не е роден за себе си, а за народа си и че всеки народ – голям или малък – трябва да бъде свободен. Свободата е – казваше той – главният двигател на всяко народно подобрение. Свободата само може да постави народа ни в реда на другите просветени народи, които се наслаждават с всички природни добрини…”

Повече от век ни отделя от часа, в който моливът на Драсов е оценил величието на безсмъртния си другар – а колко точни, колко съвременни, макар и повлияни от вълнението са думите му!… Нататък той е далеч по-лаконичен и конкретен:

„Същата вечер, на 3 август 1869 г. Левски, Марин и аз събрахме се у дома… Преди всичко заклехме се, че ще бъдем тайни и ще се трудим да увеличим в Ловеч и околността му последователите.

..И за да даде по-голямо значение на делото и нам да се повече уверим в него, каза ни, че е изпратен от Букурещкия ЦК, който комитет се съставял от лица достойни, образовани и че делото е разпространено в повече градове и села в Тракия и България и оставало още няколко места, за които той бил изпратен да ги скопчи. И така, общото въстание не ще бъде късно. Заради това ние трябва колкото се може по-мъжки и бързо да работим, за да не останем надире от другите места, защото беда е, казваше, томува, който не се намери готов в деня на всеобщото въстание.

Но всичко това… беше само, за да ни повече въодушеви. И така, след като ни прекръщава добре, на другия ден рано замина за родното си отечество – Карлово, гдето казваше, че го очаквали, за да ги нареди, що трябва да работат…”

Бурна е дейността, която развива Иван Драсов в продължение на цели три години в изпълнение заръките на Апостола. Може със сигурност да се твърди, че революционната подготовка на Ловеч се намира почти изключително в неговите ръце:, иначе скромен по природа, той отбелязва по този повод:

„Всичко нам поръчано изпълнихме. Мене избраха като председател, Марин /Поплуканов/ за мой помощник, а Д. Пъшков от Сопот, Ловешко, само за писар. Но право да си кажа, аз бях всичко: и парите поверяваха мене, и пишех, и изпълнявах председателската служба…”

Драсов е един от най-осведомените хора в организацията изобщо – през него минава по-голямата част от комитетската поща. За това, че действията му не се ограничават в един район, не са необходими дори свидетелства – член е на Привременното българско правителство. А дружбата му с великия Апостол е пример за революционна принципност. Тя не се гради само на взаимните чувства /известно е, че още от първата им среща Драсов става любимец на Левски/ и на пословичното взаимно доверие /къщата в махалата Вароша, досами Осъм, може да се сравни по сигурност само с къщата на Иван Арабаджията в Царацово/. Защото над всичко в нея е била поставена съдбата на България. И на свободата. Тук трябва да се търси причината за твърдата позиция на ловчанлията около недоразуменията в отношенията между Каравелов и Левски: в писмо от януари 1872 година той категорично застава на страната на Апостола:

„Всичко това е нам непонятно. Ще се разберем тогава, когато стане събранието, според както мисли бай Левски, че било нужно да стане.”

Осъдителните своеволия на Димитър Общи във втората половина на 1872 година грозят с гибел сътвореното с толкова усилие, воля и вдъхновение дело. Сега изглежда странно решението /само негово ли е било?/ на Драсов да напусне Ловеч и България. Съмнителна, неясна, лишена от убедителни основания е изтъкваната от революционера причина – да продължи образованието си в Чехия. Че това е било наистина така, ала и не съвсем, говорят документите:

„За да не претълкуват другарите му, че той /Драсов/ бяга от страх пред турците, а от друга страна, да не усъмни и самите турци, пуска новината, че заминава за странство, на учение.” /по Ив. Урумов/.

„Няколко време преди да замине за Чехия, Драсов заминал за Букурещ, където занесъл един пакет документи, принадлежащи на Ловчанския революционен комитет, и ги предал на Каравелов” /по спомени но близките му/.
„За Ване Терзията /Иван Драсов/ ни се съобщи от ловчанския околийски управител, че е заминал за Влашко, за да следва.” /телеграма на Софийското окръжно управление, 24 ноември 1872 година/.

„Аз преди казах, че освен Ваньо Терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам!” /показание на Левски пред турския съд, 8 януари 1873 година/.

Пълното объркване, което внасят цитираните твърдения, са силно, красноречиво доказателство за безупречно провежданата от Апостола и съратниците му тактика относно тайната на съзаклятието. Всичко идва на мястото си от един многозначителен и ясен като бял ден факт: на 10 декември 1872 година Левски издава упълномощение на името Иван Муратооглу Афъзаа за действия в Тулчанското окружие. То е удивително свидетелство за грижата му към изпадналото в опасност дело. И към Иван Драсов.

Не стои със скръстени ръце Драсов и в Чехия /градчето Писек/, където е от началото на февруари 1873 година. Тук той организира революционен комитет сред съучениците си българи. В непрекъсната писмовна връзка е с първите работници по освобождението ни: Каравелов, Панайот Хитов, Христо Ботев, Стефан Стамболов. Често отскача до Букурещ, за да помирява враждуващите крила на емиграцията ни. Полага изключителни грижи за образованието си /прехвърля се да учи в Прага/ и самообразованието си. Съвсем между другото превежда книга за Мацини – съчинението не е издадено, ръкописът му за съжаление е безвъзвратно загубен…

През юни 1875 година Драсов напуща Прага, за да вземе участие в Общото събрание на представителите на комитетите в България и Влашко. Събранието го избира за деловодител-секретар: една твърде висока, почетна длъжност. Завръща се в отечеството си с братята-освободители. През целия си по-сетнешен живот съжалява за това, че не е загинал заедно с приятеля си Ботев: насила са го заставили да остане във Влашко, където щял да бъде по-полезен…

След Освобождението Драсов е вдъхновен строител на нова България. Ловеч, Берковица, Трън, Свищов, Севлиево, Велико Търново, Варна – неспокойно е неговото служене на родината, в което доста често изпълнението на дълга е свързано с разочарованието. Може би защото той навсякъде е винаги усеща могъщото присъствие на своя велик другар-Апостола на свободата.

Източник: literaturensviat.com