Пернишкият период от творчеството на Иван Вазов е много продуктивен. Установява се в тогавашното село Перник през 1873 – 1874 г. като преводач от френски и турски език на специалисти инженери, работещи на жп линията София – Кюстендил. Назначен е от Хафъз паша. Написва стихотворението „Перник”, което отпечатва по-късно в календара на Янко Ковачев през 1878 г. В него възпява „победите на Кракра и Самуила”:
Да плачем, Струмо, да потражим
в сълзите си утеха ний.
Един на друг да си прикажем
Какво в душите ни се крий.
Когато Кракра непокорний
от върха е стрели пущал,
когато всуе в бой упорний
кръвта си гръкът проливал.
Кажете ми да чуя ази
дали е някога тук бил
на таз могила срещу нази
великий, славний Самуил?
Тук Ив. Вазов се запознава с бита на местното население и се любува на пернишката природа: „… в Перник имах случай да се сближа за първи път с простия български народ, със селянина и да изуча неговия бит, нрави и обичаи всред една девствената природа… Там по цели часове мечтаех и се вглъбявах в миналото на България, живеейки с призраците на онова героично време”. Отбелязва, че „най-голямата печалба, която имал от Перник”, е сюжетът на поемата „Трайко и Риза”, изграден върху действителна история, на която бил свидетел, и добавя: „Тук работих и върху една драма „Светослав Тихо”, която бях наченал още в Сопот. Тук съчиних и едно изгубено днес стихотворение, в което окайвах съдбата на българския селянин.” Силно впечатление правили на писателя „гиздавите носии” на пернишките жени и техните „поетически имена” като например Струмка, Разделиня, Млада и др.
Иван Вазов посещава Перник 20 години по-късно. Ето и бележката към разказа му „След двайсет години”, отпечатан в сборника „Пъстър свят”: „Моите впечатления от Перник, гдето бях прекарал една година (1874) и който посетих след 20 години. Това е една поетическа работа.”
Героят Дебрянски, чийто прототип е самият Вазов, тръгва по пътищата на Перник, за да срещне спомените си. Той се покатерва по крепостните стени на „Кракра”, навестява дома, където някога е живял, търси къщата на Струмка, която е харесвал в младостта си, посещава извора, вече пресъхнал, и си припомня за „звънливите крясъци на младостта”. Дебрянски в края на разказа е потопен в скръб, защото научава, че Струмка вече не е между живите. И възкликва с голяма мъка: „Моята първа… възхитителна любов…”
Доц. д-р Лилия МАНОЛОВА
(Из книгата и „Пернишки летописи и не само…”)
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Comments are closed.