Змей Горянин: „На живота в блатото все така си става – все потъва златото, а боклукът плава.“

На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.
1950

Авторът на тези стихове е Змей Горянин. За днешните поколения това име никому нищо не говори. За съжаление за предишното поколение името е табу. А се оказва, че през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил от продуктивните и известни български писатели. Практически непознато на съвременния български читател е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му. Името му упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не се среща нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които пиша върху творчеството му – Кирил Захаринов (родственик на Светлозар Димитров), Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев, Искра Цонева, Васил Балевски.

Змей Горянин (Светозар Акендиев Димитров) e български писател, поет и преводач, е роден на 11 януари 1905 година в град Русе. Сътрудничи на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Светлоструй“, на седмичните литературни страници на ежедневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и други.

Автор е на над 50 книги: автобиографичната повест „Червеният хотел“, историческите романи „Кнез Иван Кулин“, „Бачо Киро“ (1937), „Дунавът тече“ /1938/, „Ний умряхме – да живей народа“ (1938), „Силата на робите“ (1939), „Звезда керванджийка“ и други, на повести и разкази, голяма част от които за деца и юноши, на стихосбирки и епиграми. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание „Българска марка“. Занимава се и с резбарство.

През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата.

През 1944–1945 г. е обвинен от Народния съд във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.„

Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до смъртта му на 25 август 1958 година. Погребан е в двора на манастира -Седемте престола-, Софийско.

Ето няколко от неговите прекрасни стихотворения, които си струва всеки българин да прочете:

ВЪЗТОРГ

Обичам слънцето, което не угасва, –
голямото усмихнато око, което бди;
и моята любов от ден на ден пораства –
о, моята любов е слънце, що гори!

Тя носи свежий лъх на пролетни лалета,
и задушливий зной на юлска мараня –
изморена и жадна, тя пие светлина,
а пътя й е бял, като Млечний Път в небето.

Тя носи бурята на Декемврийски вятър
и тихият полъх на вечерен южняк;
стопява ледове в своите обятия, –
или самата потъва в мек и пухкав сняг.

О, моята любов – спокойствие и вихър;
стремеж и тъмнина; страдание и щастие;
обичам слънцето, което не угасва –
голямото око – тъй ласкаво и тихо!

НА ЕДИН ПОЕТ

Че ти не си поет – не е беда, –
не са поети твърде много хора;
бедата, драгий, идва от това,
че пишеш и печатиш без умора.

1950

КАКЪВ НАРОД…

Какъв се народ извъди!
Синът баща си да съди,
че си протака живота,
та си не дава имота.

1951

ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА

По бялата пътека на моя земен път
спокойно и полека годините вървят.Как устремно летяха, когато бях дете! –
Това ми е утеха, че днеска кретат те.Когато бях дете ли? – Да! Може би тогаз
съм вярвал в дните бели и съм ги чакал аз.
А сетне вече свикнах да гледам с поглед друг:
не чакам да поникнат лалета вместо лук!

Минавайте години! Мен все ми е едно!
Светът не ще загине със мене наедно!

А мъдростта, която в живота съм добил
не бе море, а блато – и в него аз съм гнил…

Източник: magnifisonz.com