Загадките на епопеята при Дряновския манастир

За Дряновския манастир е писано много, но недостатъчно. Поне недостатъчно епично и съдбовно, както за други селища, манастири и черкви дори с по-малко участие, трагизъм и величие в нашата история. Ако Захари Стоянов беше включил този манастир в своите знаменити „Записки по българските въстания“, той подобно за Батак, щеше да каже: “ На колене, любезни читатели, долу шапките! Напреде ни е Дряновският манастир, където всеки камък е обагрен с кръв от деветдневната неравна битка на четата на поп Харитон и Бачо Киро с многохилядни башибозушки орди и редовната турска армия на Фазлъ паша, въоръжена с оръдия и топове.!“

Само перата на Захари Стоянов и на Иван Вазов сякаш биха били достойни да издигнат неръкотворен паметник на българската мъка и слава, на българския характер и душа. Но историята не търпи празноти и затова такъв летописец на Дряновската епопея от 1876 г. се оказва не кой да е, а самият тогавашен игумен на историческия манастир йеромонах Пахомий Стоянов. Неговите „Записки – кондика“ на Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“ са именно онзи автентичен извор, който можем да съпоставяме по значение с епичните мемоари на Захари Стоянов и националната героика в творчеството на патриарха на литературата ни Иван Вазов.

Пахомий Стоянов гледа на събитията от друг ъгъл, не като писател или като жив поборник, неговият разказ е чужд на героизацията и митологизацията на събитията и на героите. Прагматичният игумен се е стремял преди всичко да опази манастира и хората, спасява се от обсадата, като се промъква по течението на реката нощем, минавайки през много опасности и покрай турските постове, оцелява, а после ни оставя своите описания на събитията и хората, от които можем да възстановим жестоката и сурова картина на историческата действителност и да усетим цената на истинския героизъм.

„Записките“ на игумена са интересни за днешния читател също с друга своя страна – те разкриват Дряновския манастир като съкровищница и на материални ценности, които са били обект на много посегателства, около тях още витаят загадки. Който прочете внимателно тези „Записки“, ще види как темата за парите се преплита с темата за живота и свободата. А като лайтмотив на башибозушките изстъпления прозвучава сред затишието на битката откровеният вик на един турчин от канарата:

„Бя даскал Киро, парамъ вер!“(Бе даскал Киро, парите ми дай!)

След превземането на манастира турците събарят и разравят всичко, търсейки скрити пари, и накрая разграбват всички останали манастирски черковни потреби и реликви и ги продават на населението, за да вземат поне от тях някакви пари. Пахомий Стоянов потресаващо реалистично е разкрил този основен мотив на нападателите – да ограбят манастира, знаейки, че по това време манастирите са били истинските съкровищници на българското национално богатство.

Деветдневната битка в Дряновския манастир не само е най-продължителното сражение и най-упоритото отстояване на една територия, заета от въстаниците, но е единствената обсада и битка в манастир – нещо парадоксално за времето, когато манастирската обител по принцип и традиция се смята за свещено и неприкосновено място, предназначено за молитва и тихо общуване с Бога, а не за сражения и разрушение с топовна бомбардировка от 8-хилядна редовна турска армия (с башибозука около 11 хиляди). По този прецедент в българската, а може би и в европейската история, битката в Дряновския манастир стои наравно, а защо не и по-високо от събитията в Батак и от завладяването на австрийския кораб „Радецки“ от Ботевата чета. Това са случаите, които правят най-силно впечатление на четяща Европа и Америка след разгрома на въстанието. И приносът на летописеца Пахомий Стоянов е много важен – той като игумен на манастира, се съгласява още от времето на Левски през 1870 г. Дряновският манастир да стане убежище на апостолите, център за събиране на оръжие и боеприпаси, а през 1876 г. и крепост на въстанието.
Просто и с поразяващо суров реализъм отец Пахомий представя пред читателя фаталните и величави събития и страдания, равни само на Дантевия „Ад“. От тези описания става ясна ролята на манастира и духовенството във въстанието – да бъдат свято място на жертвоприношение и заедно с четниците – изкупителни жертви за свободата на народа.

По създадената вече практика още от Велчовата завера от 1835 г., когато манастирите, и особено Плаковския и Преображенския, са играли важна роля в организацията и подготовката на съзаклятието, сега тази чест се пада на Дряновския манастир. От изложението на Пахомий и от други източници се знае, че планът и замисълът на четата на поп Харитон и Бачо Киро е бил следният: като използва Дряновския манастир за временна база, в която да се снабди с оръжие, боеприпаси и храна, да продължи пътя си към Балкана и да се съедини с четата на Цанко Дюстабанов от Габрово и с тревненската чета.

За войвода е избран не кой да е, а именно поп Харитон Халачев от Габрово – духовно лице с буен характер и боен опит, а даскал Бачо Киро е бил подвойвода, но всъщност с по-важни функции по събирането и организацията на четниците – повечето от тях млади момчета, без достатъчно опит, ученици и възпитаници на учителя поет.
Освен тях в четата участват още четирима свещеници: поп Балчо Колев от Вишовград – един от най-смелите ръководители на четниците, поп Гавраил от с. Горни Турчета, поп Стефан от Михалци и поп Петър от Дичин. Това и предопределя четата като жертва в духовния олтар на отечеството, изборът на святото място свързва тази жертва с вековната традиция, жива в Търновския регион още от времето на Патриарх Евтимий и търновските царе, основатели на Дряновския манастир.

От „Записките“ на йеромонах Пахомий се вижда, че четата е разчитала на подкрепа от Дряновския революционен комитет, който наистина извършва сериозна подготвителна работа по събиране и струпване на барут и оръжие в манастира, провежда и подготовка по стрелба в околностите му. Самият игумен е имал оръжие и е бил смел, решителен, хладнокръвен и съобразителен човек, което личи от всичките му действия по време на въстанието. Но ето какво самият той разказва:

“ На 1876, месец априлия, 29 ден, в читвартак, часат четири по турски, пристигат и востаницити в монастиря. И забиват знамената насред двора и войводата извиква секи да улавя позиция, защото потерята наближава. И отивами на мазата да са почерпим и да са советвами какво да правими. И са наговорихми да проводим Христа Габровчито да утиди в Дрянову да извести на тамошния кумитет. И той утиде и като са вращаши, най-перво нему фарлиха шест пушки от канарата камто исток, место назеваемо Вета крепост и Момерени пещери, и не гу повредиха нищо… И аз отидох при войводата и той ми поиска шишянето. И като погледна на канарата, отдето гръмнаха, каза: „Тези башибозуци!“ И ката гръмна сас шишянето, паднаха двама.“

Така започва битката на живот и смърт. Впрочем, ако читателят не е виждал Дряновския манастир и неговото разположение в клисурата на Дряновска река и нейния приток Андъка, извиращ от Голямата водна пещера, той няма да може да си представи безизходната обстановка, в която са се намирали въстаниците от четата на поп Харитон и Бачо Киро. Още първия ден венецът от отвесни, високи колкото съвременен небостъргач скали, е бил покрит с башибозук, придошъл от полските села след четата. От тези скали манастирът се вижда като на длан – всяко движение се забелязва и се стреля по хора и животни.

Битката се води при чудовищно неравни условия. Четата е наброявала около 200 души въстаници, а турската войска с башибозука след петия ден достига 11 хиляди. Представяш ли си, драги читателю, какво са изпитвали ръководителите на четата? Те, разбира се, са знаели, че отиват на смърт, но са се надявали на открити действия в Балкана, а като виждат как загиват невинните и неопитни момчета, главите им се замайвали от безизходицата.

Ето вече потресаващите моменти и часове на вътрешното движение и напрежение в манастира, където все още игуменът Пахомий като най-опитен домакин е подреждал нещата, доколкото можел. “ И вечерта като мракна, прибрахми са в монастиря… И аз като им казах да проводим по пешерити по двайси хора на четири места и те го удубриха. И трагнахми сас Авраама по сяка килия да ги нареждами да разбият на сяка килия стяна да са варви една в друга и да ни гърмят без работа, ако видят някого. И куято пушка работи, тя да гарми и който може да мери…“

Все в този ред на действия съобразителният игумен намира време да изнесе от манастира и да скрие в пещерите сандъците с манастирското съкровище. За това той споменава съвсем накратко: „И тъй аз, като оставих тарнакопити и отидох да крия сандацити, куито са горепуменати, в скривалищата. И като ги скрих, утидух по килиити и сабрах сичкити калугери и сичкити послушници монастирски и влягухми в хаджи Пенчувата церкува.“

Но следващия важен епизод, който Пахомий описва и който има характер на кулминация в събитията, е случаят с взривяването на щаба на въстаниците. Този епизод е пълен с трагизъм и с фатално стечение на обстоятелствата. Към манастира по пътя откъм Дряново се приближава българин, който вика, че носи писмо от дряновските чорбаджии и турското командване с предложение до въстаниците. Чуват се викове да се спре стрелбата. Въстаниците въвеждат пратеника в стаята на игумена, превърната в щаб на войводата, където на масата имало голяма тава с насипан барут, от който тримата командири правели фишеци за старите кремаклии пушки. Докато четат писмото, огънче от цигара пада на барута, запалва го и мощен взрив изхвърля стената на килията, а пламъкът изгаря лицето и ръцете на войводата поп Харитон и на още няколко въстаници. А йеромонах Пахомий вижда така жалостивата картина:
„И аз се примъкнах да излягох в женскуту и като погледнах, що да видиш – двора пал сас щамби руски, куито бях пренесал от Свита гора. Сичко по двора – юрганити са запалили, топчини, та и кунустаса ми паднал чак при голямата церкува. Стаята се запалила, едни гасят, други крият това-онова, куето им аресва. Турци фарлят. Жалост неизказанна. Ето мръкнава. Утивам да видя стаята си и войводити, то що да видиш. Те голи и черни и ги водят насам-натам по салата и плачат… И като убекулих в одаята, дано земна отнейде пари у мене си, а то не може, защото сичко са преличило“.
Възпламеняването на барута – случайно или умишлено – си остава една от загадките на събитията в Дряновския манастир.

„И аз заминах и отидох в церкува, и зехми да се гласим да бягами и заключихми вратата – продължава трагичния си разказ игуменът. – И Авраам пак доди и ощи двама и зеха да лопат и да викат, а ние мълчахми. И тогава стана отван голяма распра. Едни искат да чупят вратата, други искат да ма убиват, а пък Тодур Калофярчиту казва: “ Първу да му земними парити, чи тогава да го убием“… И аз като стуях сос страх в церкувата и Христо Габровчито доди при мени и ми каза: „Хайди да бягами, защото работата зле. Кумандити изгуряха, помощ отван нема“. И тъй като са наговорихми какво ще хортуваме, ако са улови от нас някой… И после, като са простихми сас голяма жалост най-после ма пристигна отчи Рафаил и ми каза: „Аку са дукара да убият я теби, я мени, който устани, ще гледами майкити си.“ И са отдялихми сос жалост и аз тогава ми дойде на омат да утидох при майка си. И тя, като заплака, и ми каза: „Аз колку пати ти казах, че ще изгорите монастиря.“ Из от плач не могох да й продумам нищо, само я целунах на челото и тръгнах. И тя ми каза: „Господ да те упази и свети Араангел, и дано са видим втори пат.“ А то ни са видахми, защото нея убиха“.
Опасно е да влезеш в манастира, но още по-опасно е да излезеш от него!…

Забележителното при „Записките“ на Пахомий Стоянов като документален разказ за Априлското въстание е това, че освен лагера на бунтовниците, той описва и лагера на противната страна, дори отива заедно с чорбаджиите и дряновския мюдюрин до позициите на турците и вижда стрелбата на топа. Това е един рядък, почти кинематографичен случай и му приляга белетристична или филмова интерпретация.
Специално внимание обаче заслужава описанието на дряновските чорбаджии и техните взаимоотношенията с турските военачалници и срещата на Пахомий Стоянов лично с Фазлъ паша. Дряново се оказва също един обсаден град, в който турците се разпореждат с помощта на мюдюрина и чорбаджиите, които турците принуждават да изпратят няколко писма до въстаниците в манастира с предложения да се предадат. За тези писма споменава и Пахомий, като цитира един от отговорите, написани лично от Бачо Киро:

„Господа, ние не сме излезле да убиваме, обираме и разбойничествуваме. Излязохме от домовете си и потеглихме за в Балканът да дирим свободата си и човешки живот. Като влязохме в манастирът си, не питахме ни Алито, ни Салито, ни Хасана, но истиннаго Бога, който е с нас, против вас. За това, кога ще излезем и как, само ние и Бог знае, а не вие, не щем да ни заповядвате да излезем, нито пък ви питаме. Колкото до оръжията ни, ще ги сложим като умрем, а ще ги носим, дорде сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги вземете сами. Ако обичате, оставете ни…“

След като йеромонах Пахомий Стоянов получава подкрепата на чорбаджиите в Дряново, той прави опит да издейства от турското командване освобождаването на монасите и на майка си от манастира. С помощта на мюдюрина заедно с чорбаджиите хаджи Димитър и хаджи Сава отиват до турските позиции и виждат как стрелят топовете. Написват писмо до въстаниците и до отец Рафаил да изведе монасите и майката на Пахомий, заедно с желаещите да се предадат въстаници. Получават още по-категоричен отговор, че няма да се предадат. Тогава турците и чорбаджиите написват ново писмо, но не успяват да го пратят, защото четниците убиват топчията и в суматохата и ожесточението турците започват усилена стрелба и се отказват да преговарят повече с въстаниците.

Ясно е, че чорбаджиите са се откупили с пари, и то с много пари. А турците са вземали бакшиш за всичко. През това време двете Крупови оръдия, докарани от Шумен на 5 май, обстрелват системно манастира и постепенно го събарят и подпалват, на 7 срещу 8 май през нощта четата под командването на Петър Пармаков, разделена на три отряда, атакува турските позиции, за да разкъса обръча в три посоки – към старото манастирско лозе, към турската гора и към пътя за Дряново. Преди да тръгнат, въстаниците извеждат ослепения войвода поп Харитон и го оставят по негово желание пред портата на манастира със сабя в ръка. Там той посреща турците и се сражава до сетния си дъх като лъв, докато накрая турските ятагани го повалят върху купчината вражески трупове.

В тази нощна атака пада убит военният командир Петър Пармаков, загиват и повечето четници. Няколко групи успяват да преминат през обкръжението, но през следващите дни са преследвани и унищожени. Две трети от въстаниците загиват. Спасяват се 45 души.

Ето краткото описание послеслов на „Записките“: „И са биха въстаницити до месиц майя, 8 ден. И като доди Фазлъ паша сас два топа и бомбардира монастиря, като фърли до 180 топа. Сполучи да запали стаите, часът 11 по турски. И през нощат востанниците много юнашки са биха сас турцете и които паднаха, паднаха. А които останаха живи, прокриха са, като им помогна и снягат, който навале много и нависна по гората, чя наведе до земята.“ За това природно чудо се разказва като съдбовно знамение и божия помощ за въстаниците – навалелият сняг през месец май, когато изтощените въстаници, едва спасили се от турските засади под надвисналите от сняг клони на гората, са яли и узрели ранни череши из цинговските лозя. Каква съдба и какви знакови и изпълнени с трагизъм и сила за живот мигове! Прав е Дядо Вазов, че Историята един ден ще ги сочи като подвизите на древните Картаген, Сарагоса и Термопили!

Особено потресаваща е последната описателна част на Пахомиевия разказ – отвратителната картина на нечовешките зверства и гаврата на башибозуците с манастирските светини:

„И като утидоха на монастиря и ограбиха сичките монастирски вещи, и светите мощя, и светите кивоте сос светото причастия, и светите потири и кандила, и венците на иконите, и сички свещенически одежди. И мойта майка, като ходяла по двора и ги калняла и сас камани ги замеряла от жалост, като гледала тиранството им. И тогава заповедал Фазлъ паша да я убият. И черкезите я закалат. И колкото калугяри намирали в двора и от востаниците, сичкити искалът… И най-после като упостошиха сичко, варнаха са назат за Дрянову и подкачиха да са рогаят сос церковните вещи. Черкезите са ублякоха сос свещеничаските удежди и земаха свещниците в рака, а други кадилниците, а други потирите … И викаха, бавучаха като кучата и са порогаваха сос сичко. И като заминаха пак през горепоминатита 75 души (убити въстаници) и викат: „Калканас бе кумита гявуру, да баканас сезин калее не улду. Топрак истерсенис, топрак азанда да олду.“ („Ставайте бе, комити неверни, че погледнете – ваша крепост какво стана? Земя искахте, земя е в устата ви.“)

Дни и месеци след превземането на манастира продължава неговото разграбване, разкопаване на руините и търсенето на скрити в стените или заровени в земята пари. Остават само стените на голямата черква, по които и сега личат дупки от ударите на снарядите и куршумите.

„Записките“ на йеромонах Пахомий Стоянов за Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“ – манастира-войн – и за паметната, най-величава и трагична деветдневна битка на четата на поп Харитон и Бачо Киро през Априлското въстание от 1876 година – са безценен паметник, разкриващ, но и оставящ във времето исторически послания и загадки.

Автор: Генчо Витанов

Източник: duma.bg