В началото на май от Румъния, Стефан Караджа се отправя за Белград, където се включил в Първата българска легия. В своите мемоари Христо Македонски пише: “Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час.”
В неизпратено писмо до Стоян Заимов от 8 април 1896 г. Христо Иванов – Големия разказва: ” В сражението С.Караджа и В.Левски са фърлиха на юруш с голи ножови в байраклъ джамия, защото раниха турците от нази двамина като бехме обиколили джамията, а турците въоръжени беши пълна джамията. И като влезоха тези двамината в джамията този час са придадоха турците и тогава ги нарекоха левови нашите хора”.
След разпускането на легията Стефан Караджа се завърнал в Румъния, а от там в Тулча, където се погрижил да омъжи по-малката си сестра Пена. През периода 1864 г. – 1866 г. сам или с други войводи неколкократно преминава с малки чети в Стара планина. Междувременно за известно време през 1865 г. държи гостилница в Гюргево, която използва като средище за контакти и обединяване на хъшовете. Има податки, че през този период прави опити да създаде в някои селища революционни гнезда – комитети, които да набират съратници за предстоящата освободителна борба.
През зимата на 1866 – 1867 г. започва трескава подготовка за голяма четническа акция. Проектира се преминаването на няколко чети, съпроводено с въстаническо надигане вътре в страната. Четата, която Караджата трябвало да поведе, се състояла от 68 души. Тази чета обаче не успява да мине в България, поради затягането на границата след преминаването на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов.
След този неуспех Стефан Караджа се озовава във Втората българска легия в Белград. На 5 февруари 1868 г. напуска сръбската столица на път за Влашко с 460 гроша, заети от Панайот Хитов за пътни разноски. Започва подготовката на четата от 1868 г. Ето какво пише в едно свое писмо Стефан Караджа:
” Днес е настанал вече за мене часът, да вървя за там, гдето е всичката обща надежда, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и желания, гдето ни очаква цял народ с открити гърди, за да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и много патило Отечество.”
Стефан Караджа е и спомоществовател на три книги, едната от които е “История Българска” от Гаврил Кръстевич.
Тежък е пътят на четата на Хаджи Димитър и Караджата. Изнурителни преходи и постоянно преследване съпровождат пътя на четата от самото и преминаване на българския бряг. В битката при Канлъдере (Кърваво дере, Бачо Киро отбелязва , че преди битката местността се е наричала ” Каза касън кюпрюсю ” – мостът на черната мома), Караджата бил пленен и откаран в Търново.
Ето как описва битката Христо Македонски:
“Беше привечер, едва ли имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти пушките си из позициите и понеже турците настъпваха решително към нас, ние изскочихме из позициите си и се впуснахме срещу неприятеля. Боят беше ужасен, защото не ни оставаше друго, освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше напред толкова решително, като че излиза на сцената на някой Парижки театър. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската сган многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, трети взеха мерки да обкръжат цялото отделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано сражение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна убит, а турците още повече се разяриха. Войската се биеше също решително и в скоро време сполучи да ни обсади от трите страни. Оставаше ни свободен само тилът, откъдето другото отделение ни вардеше що-годе и се биеше на другата страна с друга войска и башибозуци. Веднага взехме да отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи навреме, защото беше вече толкова пронизан и нашарен от куршуми, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един полумъртъв човек. Това стана пред очите на всички ни, но нямаше как да му помогнем. И турците разбраха, че хванаха един от войводите ни и престанаха нападенията си срещу нас, но взеха мерки да ни задържат в обсада.”
” В тази битка – пише Бачо Киро – паднаха мъртви от турския аскер до 93 души, а черкези и други турци и абази нямат чет, защото тях караха повече да се бият, а аскерът се биеше на спревардяне. А на черкезите и на другите обричаше пашата 3 жълтици бакшиш за една хъшовска глава. За туй те и другите много се изтриха в този ден. Но за жалост, в този ден падна зле ранен и се хвана от турците прочутият български юнак Стефан Караджа . . . “
След залавянето му Стефан Караджа е откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов пише: ”Уловен със 7 рани на кръста, при една битка при Търново. И докараха в кола шеркет с двамина негови другари след него в друг шеркет в 1868 г. Калпакът му чер с надпис отпред с жълти букви: “Свобода или Смърт”, по риза, със сини платненки; при 7 рани той беше бодър”
От Търново Караджата е отведен в Русе. ”Като обикалях около затвора – разказва Никола Обретенов – един ден надвечер видях да пристига от Търново една бричка, заобиколена със стражари. Тя спря пред затвора. От бричката стражарите снеха един болен човек, почернял, изсъхнал. В него аз едва познах Стефан Караджата” Захари Стоянов допълва: ” Понеже Караджата беше ранен на много места и по тая причина не можеше да върви, то на разположение му бил оставен един турчин, когото той трябвало да възседне,за да го отнесе до в конака. ”Жив ли бях да възседна и турчин ? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите” – казал Караджата, говори преданието.
На 31 юли си отива този голям юнак Караджата. Съобщението излиза на 3 август. Турската власт в Русе праща вест в Цариград, че голям разбойник, терорист и душманин на султана е мъртъв.
Такива национални герои като Стефан Караджа трябва да се помнят и почитат!
Източник: frognews.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
