Живата легенда за цар Иван Шишман

Мълвата през вековете реди, че последният владетел на Второто българско царство цар Иван Шишман, водил съдбовна битка на Самоковско поле. Тъдява бил и гробът му

Когато братята от Струга Димитър и Константин Миладинови обикалят из поробеното си отечество и записват стотици народни песни, съхранили през тъмните векове българския дух, под една от най-популярните исторически песни за цар Иван Шишман – „От как се е, мила моя майно ле, зора зазорила…” – в бележката под линия те поясняват:

„В Самоков ходит предание за последниот бой, кой болгарскиот цар И. Шишман направил со турците и на кои царот смъртелно се рани на юначкото поле.

Следующето предание извлекохме из пътническите записки од Г. В. Чолакова. Турската ордиа била во Костенец, а болгарската околу Самоков на место, кое се викат Сефер Чесмеси баир. На той решителни последни бой царот Шишман се рани на седум места; и къде пръсна кръвта му, тамо извреха седум кладенци, кои и днеска носат това име и сет в растояние от Самоков еден четварт от часот; и къде пръснала повеке кръв, тамо изврел поголем кладенец.

Од Седумте кладенци царот Шишман тешко ранен се търгна в крепостта (од коя и днеска стоят развалини) на место, кое се издигат на десната стърна на дервенот, одеещем от Самоков. В крепостта умре от раните и тамо се закопа. Гробот му се состоит от натрупани каменя в дълженя шест аршини. Турците това место викат Касъм ефенди, т.е. св. Димитрия, и честат гробот како свет; и затова го посещават секой петок, ако и пътот да йе стръмен. Бойт се сторил околу двадесет и шести ден от октомврия, и турците верват, че св. Димитрия им помогнал на победата.”

Не само братя Миладинови са записали тази легенда. Можем да я открием още в „Общое землеописание” на Константин Фотинов (Смирна, 1843 г.); в СбНУ, където сред записвачите след Освобождението е бил и големият фолклорист Кузман Шапкарев.

Един от най-емоционалните разказвачи на легендата е бил внукът на поп Алексо – чието дело е вторият препис на Паисиевата история – Лазо Кръстев. Записът е направен от Хр. Марков и публикуван в същия СбНУ, V, стр.180.

На въпроса „като как се е спазило това, дето цар Иван Шишман тук загинал и бил погребан в нашата планина” деветдесет и шестгодишният дядо Лазо отговаря: „Ех маре, синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари често приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли… нам приказували стари, па они нам… Цареви кладенци го викат, там царо ни е утепан – цар Йован Шишман. Не иди далек, синко, и турците сами знаея това, ама не износеше им да казуват. Па и ние не смеехме некъде да шукнеме това нещо за пред турците…

Еднаж, това беше наскору по Севастополското муарабе, язе бех коджабашия, случи се, че некои овчаре отишле, та разхвърляле се каменьете от Шишмановио гроб, а язе нема да знам това. Те ти току дойдоя двама кошулянье и ме забрая, та на Самоков, заедно с некои наши пръвенци…”

И разказва старецът как турците са ги заплашвали и им дали срок да се обадят „до една неделя” и да кажат кой е направил това. А когато срокът от една неделя (седмица) минава и селските първенци пак се явяват на разпит, те молят турците „да не ги задеват по тая работа”, тогава… „поседнаме, донесоя ни кафе и длъги чебуци, знаеш, като на селски чорбаджии, хванахме разговор пак за това. Току се изопе оня турчин: А бе айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован!”

Правят се селските първенци, че нищо не знаят, а турчинът продължава:

„Какво това да не знаете, хич бива ли така я; нема ли у вашата книга да пише?” „Аир ефенди – па отговориме ние. – У нашата книга писува…” Но не смеят селските чорбаджии да кажат какво „писува” у техната книга, защото си мислят, че „ може да ни лови тоя турчин с тия думи.” А коя може да е била „нашата” книга, след като това се е случило малко след Севастополското муарабе?

Несъмнено това е била „История славянобългарска”, защото и сам Паисий разказва легендата за цар Иван Шишман.

Колкото и хора да разказват една легенда, те ще я разкажат, пречупили я през своя мироглед и акцентът им ще бъде върху различни детайли. Ако силно впечатляващата картина, че българският владетел е носел на ръце отсечената си глава, а най-вероятно той е носел царската корона, защото короната е символ на държавен глава и до ден днешен, то други разказвачи на преданието акцентуват върху царското богатство.

Такъв вариант е записан от Кузман Шапкарев:

„На насрещната могила от цар-Шишмановия гроб има един глъбог вир от около сто и педесе до двеста метра обиколка под турското название „Кара гьол” – църно езеро. Предание, запазено у народа, казва, че поражените вече тогава български войски, след погинването на царя си, като изгубили всякоя надежда, събрали царските драгоценности, короната, скиптъра, оружията и все що било драгоценно, та ги хвърлили в този вир”.

Друго предание разказва, че сам цар Иван Шишман хвърлил в това рилско езеро короната и скиптъра си, като казал: „Свърши се с българското царство…”, а после, след смъртта му, наблизо до лобното му място, заровили царското съкровище, което било „седем конски товара злато”.

А коя ли е турската книга, за която Ибраим ефенди, наричан от самоковци Макако (макак – род тесноноси маймуни), припомня на разпитваните: „У нашата книга писува, дека това е Йован Шишман, вашио цар що е бил, аннадъму!”. Но нито той, нито селските първенци споменават устното предание, че преди да бъде погребан, цар Иван Шишман бил обрязан мъртъв и по този начин „потурчен”, за да бъде „пример” на превърналото се в рая кораво планинско население, та и то да приеме исляма.

Всичко това е станало около Димитровден, а турците са го нарекли Касъм ефенди. Затова са го и почитали.

Легендата за цар Иван Шишман, водил последната си битка на Самоковско поле, е жива и днес. Тя се вплита във великата мисъл на Николай Рьорих: „Човечеството не създава легенди за дребното, за незначителното и жалкото…, че при всички случаи всяка една легенда съдържа нещо необикновено”.

А легендата за последния владетел на Второто Българско царство има и своите веществени доказателства – Шишманово кале, изградено, за да защищава църквите в подножието му. Според преданието, една от тях, която е дала наименованието на целия комплекс, се нарича Петрова църква – на името на цар Петър, и е изградена с жълтиците, които св. Иван Рилски е отказал да приеме от владетеля.

Иван Ненов

Източник: desant.net