Вече повече от месец полковете на Трета армия се бият упорно с враговете на България из равните полета на Добруджа. При Добрич, при границата отпреди 1913 година, при Кубадин – битки, битки, битки! Първата атака на Кубадинската позиция е отбита, в началото на октомври противникът започва бясна контраофанзива.
Численото превъзходство на румънци, руснаци, сърби и хървати е осезаемо, силите на българите и на изпратените им в помощ турски части са по-малки, но бойният дух на българските войници е висок. Пети артилерийски полк героично се сражава навсякъде и помага на пехотата да освободи нашата златна Добруджа.
В редовете на артилеристите е и мерачът Никола Михайлов – винаги пъргав, винаги стегнат, винаги бдителен. Здрав, широкоплещест, мълчалив млад мъж, родом от село Градинарово, Провадийско, той е мерачът на трето оръдие, шеста батарея, пети артилерийски полк. А колко само обича той своето оръдие! В колко битки са се били заедно и колко неприятели са покосили…
Днес ние знаем историята за неговия подвиг чрез разказа на капитан Никола Агънски, известен с псевдонима Капитан Енгезки. Той е един от най-добрите военни писатели в България между двете световни войни. Както пишат офицерите от един артилерийски полк в предговора към една от книгите на Агънски, създаденото от него не е литература, защото “този, който пише под крилата на смъртта, създава нещо по-друго, защото пише с кръвта си“.
Датата е 4 октомври 1916 година. В 7 часа и 30 минути сутринта руската 61 пехотна дивизия започва масирана атака срещу целия фронт на Добричките войски. Централният участък е зает от турския 74 полк. Вдясно от турците, при село Енгез е шеста батарея от пети артилерийски полк, там са и двамата верни другари- мерачът и неговото трето оръдие. Мощната артилерийска подготовка на руснаците оказва деморализиращо влияние върху турските войници. Българските батареи на десния и на левия участък отговарят достойно на огъня, но разколебаните турци започват да отстъпват. Неуспешни са опитите на българската дружина от поддръжките да спре отстъпващите войници на 74 полк. Окуражени от оредялата стрелба руснаците настъпват.
– Господин капитан! Турците отстъпват! – извиква мерачът на трето оръдие Никола Михайлов.
– Виждам! Мерник 4, поправка 50! Огън! – отвръща командирът на батареята.
– Огън! – отговарят мерачите.
Оръдията изпращат смъртоносния си поздрав към неприятелските вериги.
– Господин капитан! Целият турски полк отстъпва! – извиква Никола.
– Виждам! Мерник 2, поправка 50! Огън! – командва капитанът.
– Огън! – отговарят мерачите.
Нов град от шрапнели поваля част от веригата. Неприятелят застила полето с труповете на своите войници. Но устремът му не спира, а веригите лакомо обхващат плячката си – четирите български оръдия. Българските артилеристи изменят фронта на стрелбата, обсипват със смърт противниковите вериги. Като ранен звяр батареята коси безспир, но съдбата е неумолима.
– Мерник 2, поправка ….! – вражески куршум пронизва командира и той пада мъртъв.
– Поправка 50, обсей! – довършва командирът на първо оръдие.
Батареята отново сее смърт в редовете на руснаците. Те отвръщат със същото. Пада мъртъв командирът на първо оръдие, после и командирът на второ оръдие… Снарядите свършват и оръдията замлъкват. Останалите живи артилеристи вземат затворите на оръдията и се оттеглят в резервните окопи. Батареята е пленена.
Точно в този момент пристигат и поддръжките, които са изпратени от генерал Кантарджиев – две роти от 3 дружина на 11 маршеви полк. Те прогонват неприятеля и заедно с останалите живи артилеристи вземат отново оръдията.
– Господин капита-а-а-а-н! – сякаш изпод земята се носи глас.
Новият батареен командир се отправя към мястото , от което се чува гласът. Малко встрани от оръдията лежи мерачът Никола Михайлов. Ранен тежко на няколко места, кръвта му изтича.
– Оръдията отново са наши, нали, господин капитан?
– Наши са, войниче, но какво искаш ти? Къде си ранен?
– Къде е батарейният командир?
– Аз съм батарейният командир!
– Значи на Вас мога да го кажа, господин поручик, ей там зарових затвора на моето оръдие. Бързо го изровете, докато мога да Ви го покажа! Раниха ме в ръката, та го зарових с крак. Единият сигурно е откъснат, защото не го усещам….
Никола Михайлов вдига ръката си, раздробена от куршум „дум-дум“. Поручикът изравя затвора на оръдието и го показва на тежко ранения мерач.
– Спасено е! – изпъшква умиращият, очите му светват.
– Ще извикам санитари! – казва поручикът.
– Няма нужда, господин поручик! Къде е батарейният командир?
– При безсмъртните герои, войниче! Но ти от батареята ли си?
– Да, аз съм мерачът на трето оръдие. Успях да спася оръдието, нали, господин поручик? Нали русите нищо не му сториха? – с надежда пита Никола.
– Оръдието е изправно, мерачо! Ще извикам санитарите!
– Оставете ме, господин поручик. Отивам при батарейния командир, няма да изкарам дълго. Тук ми е добре…Уморен съм… а и почти не ме боли – с усмивка отвръща умиращият артилерист. – Нека още малко да погледам трето оръдие, господин поручик. Нали заедно се бихме в толкова битки! Спи ми се… Имам невеста и малък син, господин поручик, дано Бог ги запази…..
– Санитари! – извиква новият батареен командир.
– Господи, детето ми!…… – извиква Никола, сякаш пробуден от тежък сън.
Това са и последните му думи. Той издъхва с широко отворени очи.
Канонир Никола Михайлов, мерачът на трето оръдие, от шеста батарея на пети артилерийски полк преминава във вечността на 4 октомври 1916 година. Погребан е в отделен гроб във Военното гробище в Добрич. През 1942 година посмъртно е произведен в чин младши подофицер.
Вярваме, че споменът за този достоен българин ще бъде жив навеки в сърцата на признателните поколения българи.
Автор: Стоян Тачев
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
