Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов

Най-добронамереният и състрадателен сред българските държавници от първата половина на XX век е Иван Багрянов. Заради политиката си на удържане на крайностите, на баланс, на изчакване и търпение, той е недолюбван и неразбран от повечето си съвременници. Багрянов изглежда твърде скучен за жадуващите зрелища любители на историята. Затова името му малко по малко потъва в забрава, но сега ще припомним интересни факти от живота му, които е добре всички любознателни българи да познават.

Иван Иванов Багрянов е роден в Разград на 17-ти ноември 1891 г. в семейството на богат чифликчия. Баща му умира млад и майка му се омъжва повторно. Младежът последва примера на вуйчо си и продължава образованието си във Военното училище в София през 1905 г. Багрянов завършва като първенец във випуска и постъпва в артилерийския полк в Разград през лятото на 1912 г. По време на Балканската война той е взводен командир към Трета армия, под командването на генерал Радко Димитриев, и взема участие в бляскавата победа при Лозенград. След приключване на Междусъюзническата война 1913 г. подпоручик Багрянов се връща в артилерийския полк на родния си град. Изглежда военната служба ще е неговата съдба. Докато едно повратно събитие не променя живота му из основи.

През януари 1915 г. той е в София, за да присъства на традиционния бал с маски. Сред многото гости преобладават хора от столичния хайлайф и военните. Около полунощ се случва голямо нещастие – избухва бомба, която отнема живота на близък приятел на Багрянов (Никола Бояджиев, син на началник-щаба на Българската армия генерал Климент Бояджиев). Става дума за политическо убийство, стремящо се да повлияе върху това, България на чия страна в Първата световна война да се включи – на Антантата или на Централните сили. Поручик Багрянов държи изключително емоционална и въздействаща реч в памет на убития си приятел. Отправя дръзко предизвикателство към присъстващия на погребението цар Фердинанд чрез обръщението си към убития: „Не за себе си умря ти, тук на бала, но пак заради други…“ Всички възприемат думите за намек, че царят носи отговорност за убийството.

Приятелите на Багрянов са поразени. Очакват върху му да се стовари гнева на капризния монарх. Един дори му казва: „Пада ти се, щом не си знаеш мярката на устата!“ Фердинанд го кани да разговарят в кабинета си. Вместо да е гневен обаче, българският цар го посреща в добро настроение и заразглежда с любопитство красивия млад мъж насреща си. Първият му въпрос е: – „Поручик, кой Ви е научил да приказвате като депутат? Пред Вас има два пътя – или да напуснете армията, или да служите в двореца. “Изуменият поручик изрича на един дъх: – „Голяма чест е за мен!“ По този неочакван начин става зачисляването на Багрянов в наряда на дворцовите офицери. Възложено му е да отговаря за военната подготовка на князете Борис и Кирил.

След включването на България в Първата световна война Багрянов продължава с дръзкото си поведение спрямо Фердинанд. Поставя на царя ултиматум, настоявайки на всяка цена да го освободи от двореца, за да може да се включи във военните действия на фронта. Багрянов участва в сраженията на Южния фронт – срещу сърбите при Кочани и срещу французите при Гевгели. Ранен е, а после награден с български и немски кръст за храброст. В края на войната е пратен на Западния фронт, където пък е командир на немска батарея. Произведен е в чин капитан през юли 1917. Кавалер е на общо седем ордена за заслуги и храброст по време на войната. Уволнява се с чин майор от Българската армия през 1919 г. След края на войната отново е в двореца, но на гражданската служба съветник на новия цар Борис III (Фердинанд е абдикирал в полза на Борис). Багрянов е любимецът на младия цар. Само към него владетелят се обръща на малко име и му говори на „ти“. Бившият военен Багрянов се записва да учи право. Неразделен е от владетеля при обиколките му из провинцията, като нерядко участва и в написването на царските речи.

Следва ново забележително и малко очаквано събитие. При престоя в двореца, между Багрянов и княгиня Евдокия, дъщеря на Фердинанд и сестра на Борис, пламва искрата на любовта. Те изживяват кратка и бурна любов. Навсякъде се представят като влюбена двойка. Правят продължителни разходки, харесва им да гостуват у приятелското семейство на Първан Драганов, където милват и къпят малката му дъщеричка. Разказват как и те искат да си имат такова хубаво детенце след време. Борис не взима под внимание връзката между Багрянов и Евдокия, но научил за нея, от чужбина се намесва бившият монарх Фердинанд. Той дава нареждане на дъщеря си веднага да прекрати интимни отношения с този „цървулан“, който е без благороден произход. И така двамата се разделят, но княгинята никога не прощава на Багрянов, че не се е борил по-усърдно за любовта ѝ.

През есента на 1922 г. Багрянов отива да учи агрономство в Лайпциг – земеделието и съдбата на селяните започва силно да го вълнува. Бързо обаче е отзован в двореца по държавнически дела. Царят го моли да се върне в България, за да е близо до него, тъй като „се мъти нещо опасно“. В нощта на 8-ми срещу 9-ти юни цар Борис събужда приятеля си с думите: „Ставай, в София е извършен преврат!“

Багрянов не участва пряко в този кървав преврат, това би било против принципите на дъновистката морална философия. Вероятно под влиянието на княгинята, която има влечение към дъновизма, Багрянов научава за Петър Дънов и учението му. От 1922 г. Дънов е в София, където открива своята школа на Всемирното бяло братство. По това време Багрянов възприема моралната философия на дъновизма. Това особено си проличава в политическите му речи, поведението и разговорите с околните.

Присъствието му политиката може да подели на два периода – първият е преди, а вторият след възприемане идеите на дъновизма. През целия си живот той стои далеч от всякакви въоръжени междуособици, освен ако не става въпрос да воюва за родината си на бойното поле. В предсмъртната си изповед казва, че би смятал за най-голям позор в живота си да е участвал в Деветоюнския преврат и да е „посегнал на свободата на земеделския народ“. От 1925 г. датира първото му голямо разочарование от политиката. Той напуска огорчен двореца и се оттегля в наследствения си чифлик „Махзар паша“ близо до Разград. В имота си прилага на практика познанията по агрономство. Следва женитбата му с интелигентната жена и богата наследница – Емилия Панова от Шумен. Тя е завършила агрономство в Нанси и е дъщеря на д-р Вичо Панов, лекар от Шумен, дипломирал се в Монпелие. От брака се ражда синът им Михаил.

В края на 30-те, Багрянов се връща в политиката, повикан отново от цар Борис. Става министър на земеделието в правителства на Георги Кьосеиванов, а по-късно и на Богдан Филов. На 4-ти февруари 1941 г. доброволно си подава оставката от кабинета на Филов и пак се връща в чифлика си. Определян е от някои специалисти като най-успешният земеделски министър на България, след Първата световна война. От 1-ви юни 1944 до 1-ви септември 1944 г. Иван Багрянов е министър-председател на България, назначен на този пост от Регентския съвет, управлявал страната след кончината на цар Борис III (28-ми август 1943 г.). Като такъв той успява по прекрасен начин да защити интересите на българския народ.

Историците днес оценяват огромната заслуга на Багрянов за това, че Вермахтът (германските въоръжени сили) излиза от България така, както е влязъл – без жертви, разрушения и военни действия. Венецът на правителството му е постигнатият неутралитет от 26-ти август 1944 г. Багрянов съхранява мира в България във времена, когато навсякъде се пролива кръв. Той много се опасява България да не бъде сполетяна от съдбата на Унгария, окупирана от хитлеристите през март 1944 г., защото открито се е обявила против тях. Курсът на Багрянов начело на държавата цели, на дипломатически език „връщане към неутралитета“ от преди 1-ви март 1941 г., преди България да се присъедини към Тристранния пакт. Така Багрянов последва завета на приятеля си цар Борис: „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки!“

Сега нека няколко думи и за това: Защо този бележит държавник е неправилно оценен от съвременниците си и защо знаем толкова малко за него днес?

Багрянов така и не добива високо образование. В никакъв случай не може да бъде наречен ерудит или интелектуалец, но покрай дъновизма развива едно „месианско“ самочувствие. Заради големите амбиции и „месианското“ самочувствие, дори приятелят му – царят, го дарява с ироничните прякори: „Ивайло“ и „Бисмарк“. Изключителната му самоувереност действа стряскащо на недоброжелателите. Той е сигурен, че властта му се полага, защото има да свърши много значими неща тук, на Земята. За тази цел се стреми да добие одобрението не само на царя, но и на трудовия народ на България. Именно за този народ цял живот се жертва, заради неговото добруване и умира в крайна сметка. Стремял се да бъде, както сам се изразява, „ни с тези, ни с онез“ и „с всички и с никой“. Истински политик – балансьор, искрен в добрите си намерения, посветен на народа и родината си. Багрянов говори като проповедник, любимите му теми са мира и любовта между хората на земята. Думите му често учудват другите политици.

Ето извадки от негова реч по приемане на бюджета на министерството на земеделието, което управлява през 1940 г.

„Но где ни води този вечен път към прогреса? Едно е безсъмнено за мен, господа, че всяка нова крачка към него ни приближава към правдата и съвършенството на Всевишния. Прогресът, това е пътят към Бога, това е пътят към съвършенството.
А, господа, искаме ли ние, българите, като народ и човеци, нещо повече от правдата? Отговорът е известен на целия свят: правда между народите, любов между човеците. Нека стегнем редовете, за да утраем в борбата и да доживеем до новия свят – света на справедливостта. Да стегнем редовете, за да доживеем с по-малко страдания за този изстрадал народ правдата, на която той остана верен.“

За светогледа си Багрянов е изключително повлиян от мистичните идеи на Дънов. Амбициите му са, че вземайки властта, ще може да задоволи всички – това е неговата мисия. Политическите му противници го определят като „авантюрист и фантазьор“. Багрянов обаче успява в целта си да съхрани България от военен конфликт, срещу която и да е от Великите сили. Той вярва, че „българският народ никога не е имал желанието да се намесва в големия конфликт между големите народи“ и е против всичко, което „противоречи на миролюбието на народната воля.“

Девети септември настъпва и над миролюбивия дъновист Багрянов надвисва опасността от гибел. Усилено се говори, че комунистите не само че няма да го възнаградят за добрините, но ще го накажат заради някакви мнимите прегрешения. Въпреки че на всички непредубедени им е пределно ясно – този миролюбец, който говори и се държи като проповедник, никому лошо не е сторил. Обаче Багрянов става свидетел как хора от обкръжението му отиват в чужбина, търсейки спасение. Приятелят му Стоил Стефанов предлага заедно да избягат в Истанбул час по-скоро. Тогава се намесва Петър Дънов. Според Учителя Дънов, Иван Багрянов трябва да остане в България, тъй като му е писано съвсем скоро да оглави бъдещата федерация, която ще се образува между Югославия и България. Багрянов послушва съвета.

Но съвсем скоро е подведен под наказателна отговорност и осъден на смърт от Народния съд. Присъдата е изпълнена 1-ви февруари 1945 г. По ирония на съдбата Багрянов споделя участта на някои от дългогодишните си политически противници (например Богдан Филов). Отнет е животът на държавника, който пожела „българският народ, без да пролива излишна човешка кръв, да намери своето достойно място в новия свят на справедливостта и човешката солидарност.“

Иван Багрянов никога няма да бъде забравен, защото той живя и умря за народа и родината си.

Автор: Спас Спасов

Източник: bulgarkamagazine.com