Пъстрота в градското население – вероятно най-правилното определение за Пловдив през втората половина на XIX век. През този период в най-големия ни южен град по численост след българите е общността на гръко-власите. Не трябва да ни изненадва фактът, че много голяма част от населението се е гърчеело, а между българи и елинисти неведнъж има и ожесточени сблъсъци.
Будни възрожденци, в желанието си за възраждане на българщината, се противопоставят и на гъркоманията, и на властимащите, включвайки се в църковно-националната борба, но често са подлагани на репресии заради защитаването на позицията си. Един от тези хора е и герой на настоящия ни разказ.
Душо Хаджидеков е роден в Чирпан около 1936 година. Започва образованието си в местното училище, а след това е изпратен в Пловдив, за да го продължи. След дипломирането си започва да се занимава с тахтаджийство (търговия с дърво), коeто му се отдава и бързо натрупва капитал. Със своя борчески дух и явно противопоставяне на чуждопоклонничеството, той не остава незабелязан от гръцката буржоазна класа.
Около 1860 година една от българските църкви в Пловдив – „Света Петка” (стара), преминава в чужди ръце и в нея започва да се служи на гръцки език. Група българи, начело с Душо, нахлуват една неделя в храма и прогонват гърците. Тяхната позиция е, че искат своя църква, в която да се молят на своя език. Патриаршията обаче полага усилия и с под протекцията на султана отново завзема храма.
Този неуспех не отчайва бунтовния търговец. Образован за времето си и със здрав разум, той осъзнава необходимостта от просвета. През 1872 година със свои средства възстановява старата сграда на училището „Св. Троица” и остава негов дарител до края на живота си. От личното му тефтерче, което единствено се запазва като източник на сведения за житейския му път, се разбира, че той е дарител и на още три училища – Голямото, Девическото и Гюлбахченското.
По естествен път идва най-върховият момент в борбата за независимост – революцията. Към нея будният Душо не остава безпристрастен, въпреки че е заможен търговец, а по това време голяма част от тази социална прослойка не се чувства ангажирана с националноосвободителното движение.
През 1869 година става съосновател на тайния революционен комитет в Пловдив. В негово лице Васил Левски намира верен другар, с когото често се среща под покрива на една малка стая в църквата „Света Петка” (стара), която е дом за Душо през почти целия му живот. По-късно, след трагичната смърт на Дякона, той установява връзки с апостолите на IV революционен окръг – Георги Бенковски и Тодор Каблешков.
Душо Хаджидеков взима активно участие в подготовката и осъществяването на Априлското въстание, но след разгрома му се оказва един от първите арестувани по настояване на елинистите. Те го обявяват пред турската власт в бунтовничество, интриги и сплетни. Четиридесетгодишният мъж е осъден и изпратен в затвора „Таш Капия”. Там той прекарва две години, изпълнени с мъчения и страдания.
В навечерието на Освобождението, на 4 януари 1878 година – денят, когато Пловдив е освободен от турска власт, башибозуци извеждат от затвора 123-ма българи, един от които е Душо Хаджидеков. Той е изнемощял, но все още вярва в светлото бъдеще на Родината. Турците разсичат българите на късове в близост до воденицата в местност Остромила. Така трагично си отива от този свят един заслужил деец на революцията, дал своя значим принос за културно-просветните процеси по българските земи в периода на Възраждането.
През целия си живот Душо Хаджидеков живее скромно и дарява всичко, което печели честно и с труд. Характерни за него са острият ум и кипяща във вените му народност. Във време на страх и предразсъдъци той защитава всичко българско, превръщайки се в символ на безкористност и скромност. В своето завещание той пише „Сичко оставям на милия си народ”. Днес в негова чест е издигнат бюст в Цар-Симеоновата градина, патрон е на пловдивско училище и една от улиците в подножието на Стария град носи името му.
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
