„Дунав грабна венеца на Рим“

Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава Василий II да организира голям поход срещу българите. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези „… в Македония [=Тракия], „дишащи убийство“. Императорът е воден „…по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие“ – продължава опозиционно настроеният към Василий II придворен дякон. Цел на похода е Средец/Сердика, управляван може би от самия Арон.

През юли 986 г. Василий настъпва през Пловдив, водейки мощна армия. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, като е съпроводена с много грешки и загуби от ромейска страна. Част от бойните коне и обозните животни са отвлечени от българите, обсадните машини са унищожени, действията се проточват без изгледи за скорошен успех. Василий II се опасява от сведенията, че българите заемат позиции в тила му, както и от слуховете за нов метеж на византийските военни. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон.

На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата при град Щипон (дн. Ихтиман) Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник през 811 г. от страна на Крум. Навярно тази победа е карала по-късно Самуил и приемниците му да се чувстват наистина достойни потомци на великия Крум/“Кромос“ (изопачено „Мокрос“), както пише Анна Комнина.

Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но самата царска шатра пада в ръцете на българите. Владетелският авторитет на Василий II окончателно е поставен под съмнение от вътрешната опозиция в империята. Един от нейните привърженици, известният поет Йоан Кириотис Геометър оплаква ромейския позор: „Истърът (Дунав, т.е. българите – б.м., П.П.) грабна венеца на Рим!“ Както научаваме от добавките на епископ Михаил Деволски и от Битолския надпис, българите са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.

loading...

Особено силно впечатление прави фактът, че българите (т.нар. „македонци“, както и до днес пишат историци от Скопие) са отъждествени не с Вардар, Струма или нещо друго, а именно с великата река Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател хан Аспарух (680-701) заема двата бряга на Долния Дунав. През ІХ-Х в. държавата на българите се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море… Това прави Дунав подходящ символ на страната, на нейния народ – българите, както Рим остава извечният символ на ромеите и тяхната империя.

Разгромът в Траянови врата наред с други събития води до втора продължителна гражданска война във Византия. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара „…бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите – разказва се и едното, и другото …“ Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството – тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода при антихристиянския метеж през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на „Ароновци“ личат старите [пра]български норми, чието влияние явно е силно векове наред.

Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия е назначен преданият Николица. Начело на Верия и цялата област е поставен боляринът Добромир, женен за Самуилова племенница. Йоан Геометър отново оплаква участта на ромеите, правейки алюзия между „Комита“ (Самуил) и „Кометата“ (Халеевата комета, наблюдавана именно през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил и Роман да освободят старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 987-989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като Велики Преслав и източните земи са жеското пострадали от руската агресия (968-971 г.) и последвалата я византийска окупация.

Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България, като в една битка още същата година е пленен Роман. Царят е хвърлен в затвора, а властта изцяло остава в ръцете на Самуил. По същото време Василий II полага грижи и за сближение със сърбите в тил на България. Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Това знаем от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993 г.). В надписа Комитопулът е само „раб Божи“, царската титла той приема едва след смъртта на цар Роман (997 г.).

През 995 г. Василий II напуска Балканите и се отправя към Антиохия, което позволява на Самуил да настъпи към Солун. Ашот Таронит, син на бившия арменски княз и тогавашен солунски дук Григорий Таронит, попада в българска засада. Опитвайки се да спаси сина си, Григорий загива в битката. Скоро след това в български плен пада и новият солунски дук Йоан от Халдея. На негово място е назначен прочутият пълководец магистър Никифор Уран, който е и главнокомандващ (доместик) на византийските сили в „Запада“ (Балканите). Поредната фаза от конфликта завършва при относително равновесие на силите. Българската активност в един широк балкански периметър води до появата на известни пробългарски настроения сред някои византийски аристократи от Солун, Елада и Одрин.

През есента на 996 г. Самуил нахлува дълбоко в Тесалия, Беотия и Атика, откъдето през Коринтския провлак се насочва към Пелопонес. След него се придвижва магистър Никифор Уран, който се спуска към р. Сперхей. Самуил забелязва византийските сили, но явно ги подценява, като се осланя и на придошлата непроходима река. За разлика от българския владетел, Никифор Уран следи зорко обстановката, като намира скрит от погледа на българите брод. В нощно нападение Самуиловата армия е почти напълно унищожена. Самуил и Гаврил Радомир получават тежки рани и са принудени да се крият между труповете, след което на следващата нощ бягат към България. Катастрофата при Сперхей, ако се вярва на Яхйя, хвърля българите в своеобразен шок, а Самуил предлага да се покори (?!) на императора. Когато идва вестта за смъртта на цар Роман (997 г.), „Комитопулът“ се отказва от обещанията си и се провъзгласява за цар.

Източник: pravoslavieto.com



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!

Comments are closed.