Дора Габе е име-легенда в българската литература. Името й е „живо“ в сърцата на няколко поколения българи. Малцина обаче знаят, че рожденото име на поетесата е Изидора Пейсах. Родена е в с. Харманлък /дн. Дъбовик/, Добричко.
Дъщеря е на публициста Петър Габе, преселник от Русия.
Изидора завършва първо гимназия във Варна, а после се записва да следва естествени науки в Софийския университет. През 1905 г. заминава да следва френска филология в Женева и Гренобъл. След дипломирането си се завръща в България и започва работа като учителка по френски в Добрич.
Поетичната и дарба и отличното владеене на няколко езика, я правят един от най-добрите преводачи на поезия, както у нас, така и в чужбина – в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания.
През 20-те и 30-те години на миналия век Дора Габе се занимава и с литературна критика. Развива се и като буден общественик-радетел за съдбата на Добруджа.
През 1925 г. получава едно предложение от Министерството на народната просвета, да редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Това е златен шанс за нея да попадне в същинското си амплоа – да работи с любов за децата.
В периода 1939 – 1941 г. Дора Габе редактира популярното детско списание „Прозорче“.
През всички периоди на живота си, независимо от творческата и преводаческата си дейност, Дора Габе е общественик с будна гражданска съвест, виден интелектуалец. Тя е сред учредителите на Българския ПЕН-клуб, съветник по културните въпроси на българското посолство в Полша, учредител на Българо-полския комитет. Като член и председател на Пен-клуба представлява България на международни конгреси.
Първото стихотворение на Дора Габе се казва „Пролет“ и излиза в сп. „Младина“ през 1900 г. , когато тя е само на 12.
Нека си припомним едно прекрасно стихотворение за родината, което ни оставя поетесата:
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми.
Ти ли, моя майчице, направи
тая обич толкова голяма,
че светът в нея се побира,
че в света на нея равна няма?
Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и сдъга на златен сърп извита.
Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени.
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми..
Източник: impressio.dir.bg, svishtov-info.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
