Марин Големинов е български композитор, музикален критик, диригент, педагог и общественик, академик, носител на наградата „Готфрид фон Хердер“.
Марин Петров Големинов е роден в Кюстендил. Баща му Петър Големинов е юрист от Прилеп. Когато е на 7 години, семейството се премества в Горна Джумая (днешен Благоевград). Взема уроци по теория на музиката. През 1927 г. постъпва в Държавната музикална академия в София, където учи цигулка, камерна музика и теоретични музикални дисциплини. През 1931 – 1934 г. следва композиция в Париж („Скола Канторум“), при известния френски композитор и педагог Венсан д’Енди, и диригенство при Марсел Лабе. Взима уроци от именития композитор Пол Дюка в „Екол Нормал“. Завършва „Школа Канторум“ със златен медал.
След завръщането си в България (1934) става член на дружеството на българските композитори „Съвременна музика“. Последователно е учител по музика в Първа и Втора мъжка гимназия в София. Редовен преподавател в Музикалната академия от 1936 г., доцент от 1943 г. и професор от 1947 г. по композиция и оркестрация. През 1930 г. дава първия си авторски концерт. През 1934 г. пише „Първи струнен квартет“, първата акапелна хорова песен „Луд гидия“ по Пенчо Славейков (наградена на Славянския хоров конкурс в Белград). През 1936 г. едновременно участва като изпълнител в състава на квартет „Аврамов“, дирижира концертите на Камерния оркестър при Радио София, за който написва няколко сюити („Балкан“, „Гайдар“, „Сюита от 5 македонски народни песни“), „Втори струнен квартет“ и др.
Специализира в Мюнхен, Германия композиция при проф. Йозеф Хаас и дирижиране при д-р Кнапе (1938 – 39). Завършва (1940) танцовата драма „Нестинарка“, поставена за пръв път в Софийската народна опера през 1942 г.
През 40-те години на XX век създава значими произведения: „Симфонични вариации върху тема от Добри Христов“, поемата за бас и оркестър по текст на Асен Разцветников „Селска песен“, Трети струнен квартет „Старобългарски“, „Втори духов квинтет“, „Прелюд и токата“ за пиано и оркестър (през 1954 прибавя още една средна част „Ария“), „Прелюд за виолончело и пиано“, „Пет скици за струнен квартет“, „Концерт за виолончело и оркестър“, операта „Ивайло“ (либрето от Магда Петканова), „Шест миниатюри върху народни песни“ за струнен квартет, „Три народни песни“ за бас и оркестър, „Малка сюита“ за соло виола, „Поема за партизаните“ (симфоничен оркестър), „Пет импресии за пиано соло“, „Младежки страници“ (пиеси за пиано, хорови и солови песни).
През 60-те и 70-те години на XX век композира „Концертът за струнен квартет и струнен оркестър“ (1963), „Детска симфония“ (1963), две „На мира в света“ симфонии (1967, 1969 – 70), духово трио за обой, кларинет и фагот, „Три миниатюри“ за сопран и камерен оркестър по текст на Весна Парун, Четвърти струнен квартет – „Микроквартет“ (1967), кантатата „Отец Паисий“ (за хор, солисти и оркестър), „Природа“ (пет импресии за глас и пиано по текст на Стефан Гечев), „Концерт за цигулка и оркестър“ (1968 – 69), операта „Зографът Захарий“ (либрето П. Спасов), танцовата драма „Дъщерята на Калояна“ (либрето В. Консулова и П. Луканов), ораторията „Титанът“ (по текст на Божидар Божилов, посветена на 90 години от рождението на Георги Димитров), „Концерт за пиано и оркестър“ (1975), „Седми струнен квартет“ (1977), четвъртата симфония – „Шопофония“ (1977 – 78), „Квинтет за медни духови инструменти“ (1978)
През 80-те години на XX век композира „Концерт за струнен оркестър“ (1980), операта „Тракийски идоли“ (либрето Ст.Дичев), „Симфонични импресии по картини на Майстора“ (за висок глас и симфоничен оркестър, текст Георги Струмски, 1981 – 82), Диптих за флейта и оркестър (1982), Осми струнен квартет (1983).
Развива активна музикално-педагогическа дейност. Ректор на Българската държавна консерватория (1954 – 56), директор на Софийската народна опера (1965 – 67). Представител на България в „Трибуна на композитора“ при ЮНЕСКО.
През 1983 г. в Кюстендил е организирано тържествено честване по случай 75-годишния му юбилей.
Марин Големинов умира на 19 февруари 2000 година.
Поклон пред паметта му!
Източник: bg.wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
