Христо Чернопеев е капитан от българската армия и деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Ражда се на 16 юли 1868 г. в ловешкото село Дерманци. Завършва трети прогимназиален (седми) клас в Плевен.
След отбиване на редовна военна служба в 17-и Плевенски полк, Чернопеев остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15-и Ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик.
През август 1899 година Пеев напуска военната служба и през септември пристига в Солун, където под ръководството на Пере Тошев, Христо Татарчев и Христо Матов четири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов – Попето, действаща в Гевгелийско и Ениджевардарско.
През пролетта на 1900 година Христо Чернопеев става войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко, чиято цел, подобно на четите на други двама български военни Марко Лерински и Михаил Попето, е създаване на селски комитети и военно обучение на населението.
През февруари 1901 година четата на Чернопеев води първата голяма битка между чета на организацията и османски части – 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници. Това сражение утвърждава авторитета на революционната организация в Кукушко и Гевгелийско. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район, където се стреми да отблъсне влиянието на Върховния комитет. Четата на Христо Чернопеев, заедно с четите на Кръстьо Асенов и Яне Сандански, участва в аферата „Мис Стоун“ в Пирин през 1901-1902 година, чийто инициатор е Чернопеев.
Войводата се отнася с резерви към решенията на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 година за поемане на курс към незабавно въстание. На 24 март 1903 година четата му навлиза в Македония и през април води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. Връща се в България за оръжие и отново влиза в Македония с 250 души през август след избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Води няколко сражения с османски части през септември и в края на въстанието се завръща в България.
След поражението на бунта заедно с Яне Сандански и Димо Хаджидимов Чернопеев участва в изработването на Януарската директива от 1904 година, която се превръща в идейна основа на левицата в македоно-одринското националнореволюционно движение. Войвода е на чета в Кукушко, като обучава бъдещи войводи на ВМОРО. През октомври 1905 година е делегат от Струмишки революционен окръг на Рилския конгрес вече като ръководител на Струмишкия окръг. Действа независимо и не признава ръководството на организацията.
След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е арестуван в София по подозрение за съучастничество. Не успява да вземе участие в Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година.
След Младотурската революция същата година Чернопеев се легализира и се установява в Солун. През април 1909 година участва в смазването на контрапреврата в Цариград. За няколко дни се събират над 200 доброволци – четници, начело с Чернопеев, и заедно с 2000 войници от Солунския гарнизон на Шефкет паша водят двудневно сражение със султанската гвардия, пленяват султана и семейството му и ги изпращат във вилата Алатини.
Пак през 1909-а Христо Чернопеев е сред учредителите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството й. През декември 1909 година обаче струмишките дейци напускат партията и Чернопеев заедно с Константин Самарджиев и бившите върховисти Михаил Думбалаков и Кочо Хаджиманов обикалят Струмишко за възстановяване на организиционната мрежа в окръга.
Късайки със Сандански, Чернопеев пише остро писмо до него и съмишлениците му, в което ги обвинява в съглашателство с младотурците. В началото на 1910 година четиримата минават в България и Чернопеев е временно интерниран в Дерманци по настояване на османските власти, но скоро четиримата отново се събират в София.
През 1910 година Чернопеев основава Българската народна македоно-одринска революционна организация заедно с Апостол Петков и Тане Николов. Христо Чернопеев навлиза в Македония през 1910 година, заедно с войводите Ичко Димитров, Апостол Петков и Въндо Гьошев. През 1911 година, след като БНМОРО и ВМОРО се обединяват, Чернопеев е избран член на ЦК на организацията.
При избухването на Балканската война през 1912 година той застава начело на Втора отделна партизанска рота (чета) на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души. Участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала заедно с Йонко Вапцаров, Пейо Яворов и Лазар Колчагов, спасява село Калапот от башибозук, но закъснява в Плевня. На 24 октомври с Михаил Чеков влизат в Драма, а на 27-и – в Кавала, където Чернопеев става комендант.
По-късно служи в 3-а рота на 4-та Битолска дружина. Награден е с орден „За храброст“ ІІІ степен.
По време на Междусъюзническата война заедно с четата си подпомага действията на 27-и Чепински и 18-и Стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик.
Става народен представител от Струмишки окръг, но през 1915 година напуска парламента и като запасен капитан отива на фронта. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой с френски части край село Криволак, Щипско. Погребан е в църквата „Успение Богородично“ на Ново село, квартал на Щип.
Гробът му, заедно с могилите на още десет български герои, неотдавна бе разкопан и тленните му останки – изнесени.
Поклон пред паметта му!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
