Панчо Владигеров е композитор, музикант, диригент, педагог и общественик от българско-еврейски произход, роден в Швейцария, но прекарал по-голямата част от живота си в България. Той е изтъкнат музикален педагог – сред неговите възпитаници са много български композитори и пианисти като Алексис Вайсенберг и Милчо Левиев.
Панчо Хараланов Владигеров е роден на 13 март 1899 г. в Цюрих, но прекарва ранното си детство в Шумен. Музикалното си образование започва в Частното музикално училище в София, където пиано му преподава чешкият музикант Хенрих Визнер, а композиция и теория на музиката – Добри Христов. По това време Владигеров прави първите си композиционни опити. От 1912 г. до 1915 г. изучава композиция и пиано в Държавното висше училище в Берлин (където е ученик на Хайнрих Барт и Паул Юон), след което се обучава в Академията по изкуствата в същия град. В Академията изучава пиано при Леонид Кройцер и композиция при Фридрих Гернсхайм и Георг Шуман. Завършва Академията с отличие през 1922 г., след като в периода 1918 – 1920 г. отбива военната си служба в България.
Още като студент постига и първите си международни успехи – на два пъти печели Менделсоновия конкурс. В началото на творческата си кариера Владигеров работи като музикант и диригент в театъра на Макс Райнхард в Берлин, изнася свои концерти в Германия, Франция, България, в които включва и баладата за глас и пиано „Луд гидия“ по едноименното стихотворение на Пенчо Славейков и написва музика към редица сценични произведения. В тези години създава Концерт за пиано № 1 и Концерт за цигулка (първи в нашата музикална литература), рапсодията „Вардар“ (първото българско симфонично произведение, спечелило широка международна известност; в основата му е песента на Добри Христов – „Едничък чуй се вик“) и други.
През 1932 г. Панчо Владигеров се завръща в България и заема професорско място в Българската държавна консерватория, където работи в продължение на повече от 40 години. След завръщането си в родината композиторът продължава с големите си постижения – пише операта „Цар Калоян“ (1936), която е първата българска опера поставяна в чужбина. Следващи негови много обичани творби са: Симфония №1 (1939), Концерт за пиано и оркестър №3 (1937), „Импровизация и токата“ (1942), балета „Легенда за езерото“ (1946), „Концертна фантазия за виолончело и оркестър“, „Българска сюита“, „Еврейска поема“, „Люлинска импресия“, миниатюрите „Шумен“ и „Акварели“, както и много други симфонични, камерни произведения, песни и сценична музика. Въпреки че проявява предпочитание към симфоничната музика, Владигеров написва и много вокално-инструментални творби с висока художествена стойност.
След 9 септември 1944 г. Владигеров е автор и на творби, свързани с комунистическата партия. Такива са Симфония №2 „Майска“ (1949), увертюрата „Девети септември“ (1949), както и няколко масови хорови песни. Някои от тези произведения подпомагат успешните опити на композитора да спаси видни музиканти като Трифон Силяновски и Александър Николов (известен като Сашо Сладура), които са осъдени и изпратени в работническия лагер „Белене“. Владигеров се опитва да помогне и на осъдения на смърт брат на жена си – Антон Жеков (офицер от шуменското войсково поделение). Композиторът посвещава и подарява ръкописа на песента „Септември 1944 година“ на Добри Терпешев (бивш затворник и член на тогавашното правителство). По този начин Владигеров се опитва да издейства замяна на смъртната присъда на Антон Жеков с доживотен затвор. Народният съд отменя смъртното наказание, но въпреки това Жеков е разстрелян през март 1945 г. Същата участ сполетява и един от най-близките приятели и почитатели на композитора – Димитър Шишманов (министър на външните работи между 14 октомври 1943 г. и 1 май 1944 г.). На него Владигеров е посветил „Есенна елегия“.
Панчо Владигеров умира на 8 септември 1978 г. в София
Източник: bg.wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
