Днес отбелязваме рождението на генерал от пехотата Павел Христов!

Генерал Павел Христов е български офицер (генерал от пехотата), началник на 5-та пехотна Дунавска дивизия през Балканската война и Междусъюзническа война, 1912-1913 г. Това е един от славните български генерали от войните, който обаче остава почти винаги в сянка, често пренебрегван, дори забравян.

Още през Балканската война обаче подвизите му са признати и с пълно основание е наричан “Бунархисарският герой“

Павел Христов е роден на 10 април 1859 г. в Етрополе. Произхожда от богат търговски род.
Дядо му хаджи Пейо Стоянов Инджев е виден търговец, собственик на много имоти и добитък. Той възпитава семейството си в дух на родолюбие, българщина и саможертва. Двамата му сина Тодор и Христо стават членове на тайния революционен комитет в Етрополе, основан в неговата къща от Васил Левски. Тодор Пеев е негов председател, по-късно е член на БРЦК в Букурещ, действителен член на Българското книжовно дружество в Браила, учител, журналист, обществен деец, участник в подготовката на Априлското въстание, а Христо Пеев – бащата на генерала – е член на комитета в Етрополе заедно с Григор Симеонов, Михаил Вълчев и др. Майката на генерала – Иванка (Йота) Павел Панчева е домакиня, родила, отгледала и възпитала 11 деца, все родолюбци. Павел е третото дете на семейството. Учи в Етрополското класно училище при чичо си Тодор Пеев, който запалва искрата на родолюбието у племенника си. По-късно продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово.

През декември 1878 г. с конкурсен изпит постъпва във Военното училище в София. След усилено 6-месечно обучение завършва първия “генералски“ випуск на Военното училище и на 10 май 1879 г. е произведен в първо офицерско звание. Като младши офицер е зачислен в 5-та пехотна Орханийска дружина, която по-късно е преименувана в Тетевенска. В края на годината е определен за завеждащ оръжието в дружината.

От март 1880 г. служи в 3-та пехотна Радомирска дружина. Там изпълнява длъжността дружинен ковчежник, а от 1881 г. и член на Гарнизонния съд. На 30 август 1882 г. е повишен в звание поручик.
През януари 1883 г. е командирован в Русия, за да повиши своята военна квалификация. Първоначално е зачислен в 60-ти пехотен Замоцки полк, а след 6 месеца в 59-и пехотен Любленски полк в Одеса. Кандидатства във Военно-юридическата академия в Санкт Петербург, но поради липса на вакантно място в академията продължава да трупа военен стаж в елитни руски полкове до началото на новата учебна година. Служи в Преображенския гвардейски полк в Санкт Петербург и в 1-ви Лейбгренадирски екатеринославски полк в Москва.

На следващата година е откомандирован в България и зачислен като ротен командир в 15-а пехотна Свищовска дружина, която влиза в състава на 3-ти пехотен Бдински полк. На 30 август 1885 г.
е произведен в чин капитан.

В началото на Сръбско-българската война от 1885 г. командва 3-та дружина в 3-ти пехотен Бдински полк. На 5 ноември 1885 г. дружината му е общ резерв на Сливница и е пратена в подкрепа на десния български фланг. Капитан Павел Христов вдига дружината на щикова атака и с вик “ура“ овладява противниковата позиция на Три уши. Участва активно и в боевете на 6 и 7 ноември 1885г. След тежкото раняване на командира на полка капитан Марин Маринов Павел Христов поема командването на полка. На 14 и 15 ноември е в колоната на подполковник Димитър Филов при овладяването на Пирот. Остава с полка около Пирот до сключване на примирието. За участието му в тази война е награден с орден “За храброст” IV степен и със сребърен медал.

На 17 април 1887 г. П. Христов е произведен в чин майор. Служи в 13-ти пехотен Рилски полк, а след това във Военното училище и Военното министерство (Главното интендантство). Бойният командир предава опита и знанията си на своите подчинени юнкери и войници. Тук се проявяват командните и педагогическите качества на майор Павел Христов. Според съвременник: “Сред първите наши офицери, поели непосилния товар да доизградят българската военна мощ, бе мрачният на вид генерал Павел Христов. Суров, войник, строг към себе си преди всичко, той с постоянство и неумолимост през целия си живот насаждаше здраво понятие за военната дисциплина”.
През 1888 г. командва 10-и пехотен Родопски полк, а след година и половина е назначен за Врачански окръжен войнски началник.

В деня на възшествието на княз Фердинанд на престола – 2 август обичайно се повишават офицерите в звание. През 1891 г. Павел Христов става подполковник, а през 1895 г. – полковник. Командва новосформирания 22-ри пехотен резервен полк от 1892 г. и 3-ти пехотен Бдински полк от 1894 г. до 1897 г.

За една година е началник на Строевото отделение във Военното министерство, след което е назначен за Инспектор на граничната стража. През 1898 г. полковник Павел Христов създава първия Устав за граничната служба. Като инспектор и началник на граничен район не е безразличен към българското освободително революционно движение в Македония.

“На 8 юни 1903 г. лично донася в Щаба на армията, че от предния ден в Дупница се намират пристигналите от Македония войводи Христо Чернопеев и Дончо Златков. По повод на предстоящото им заминаване за София полковник Христов смята, че Военното министерство би могло да се възползва от случая да събере доста интересни сведения от тях за състоянието и положението на турските въоръжени сили близо до нашата граница”.

Той съдейства на четниците за лесното преминаване на границата.
През 1899 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия, в която са включени 16-ти пехотен Ловчански полк и 25-ти пехотен Драгомански полк. За първи път изпълнява длъжност на висш началник, където може да даде простор на своите военнопедагогически похвати и на оперативно-тактическите си възможности.

И командването оценява неговите качества, като на 1 януари 1904 г. е произведен в чин генерал – майор. Възложено му е сформирането на 9-та пехотна Плевенска дивизия. Той е неин началник в продължение на 6 години и изгражда една от славните български пехотни дивизии.
Генерал-майор П. Христов през 1909 г. е член на Висшия военен съвет, а от март 1910 г. поема командването на 5-та пехотна Дунавска дивизия.

Строг с подчинените си, той е още по-строг със себе си: “Българският офицер не трябва да има собствена къща, не може да бъде закрепен за нея, неговият дом е казармата”.
Въпреки родовото богатство до края на дните си няма собствена къща, а има пет деца – Петър, Павел, Здравка, Асен и Иванка, които отглеждат и възпитават със съпругата си.

През Балканската война продължава да е началник на 5-та пехотна дивизия. С нея участвува в победоносните сражения против турците при Ериклер, Тарфа, Лозенград, Чонгора, Бунархисар и Чаталджа. Голямо изпитание за дивизията и нейния началник са боевете при Бунархисар от 15 до 20 октомври 1912г. По вина на командира на 3-та армия генерал Радко Димитриев 5-та Дунавска дивизия е изпратена без разузнаване в посока към Бунрахисар, където понася много тежък удар. В срещното сражение при Бунархисар дивизията е атакувана от превъзхождащи турски части и започва частично отстъпление. Генерал Павел Христов обаче взема решение да не отстъпва, действа решително, заповядва всички части да останат на позициите и да спрат настъплението на противника. Началникът на 3-а армия генерал Радко Димитриев, оценявайки тежкото положение на Дунавската дивизия изпраща писмена заповед до генерал Павел Христов: “Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!”. Като прочита тези думи, генералът се усмихва и прошепва: “Много е закъснял моят съвипускник. Аз изпълних тази заповед, преди той да я беше издал!”

Благодарение на твърдостта и решителността на генерал Павел Христов дивизията успява да удържи всички турски атаки с цената на тежки загуби. Без нейният успех победата на 3-та и 1-ва армии в операцията на линията Бунархисар – Люлебургас е била под въпрос.

Генерал Владимир Заимов е категоричен: “Генерал Христов – героят от Бунархисар!”. Когато генерал Радко Димитриев поема обединеното командване на 1-ва и 3-та армия, генерал Павел Христов остава временно командващ 3-та армия. Полага големи грижи за здравето и храната на поверените му войници и сред тях случаите на епидемии и болести са много малко.

В Междусъюзническата война с дивизията си се сражава срещу сърбите при Княжевац и Зайчар, а после с част от дивизията – при Клисура, Власина и Сурдулица. След войната е уволнен от армията. На 17 август 1913 г. е повишен в чин генерал-лейтенант.

По време на Първата световна война е мобилизиран и е назначен за Инспектор на пограничната стража, началник на Софийския укрепен пункт, а след това на Нишкия укрепен пункт и Генерал-губернатор на Морава. В началото на 1916 г. е назначен в Главната квартира като офицер за особени поръчки. След края на войната е уволнен от армия¬та. На 23 октомври 1918 г. става генерал от пехотата.

През 1920 г. е назначен за софийски градоначалник от БЗНС. По това време при него идва търговецът и депутат Никола Гендович и му предлага подкуп в злато. Резултатът: “Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христова с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение, заповядал на ординареца да изхвърли като парцал “този каналия”. Този суров и достоен български генерал умира на 7 юли 1921 г. в София.

Поклон!

Източник: bgwars.net