Ганчо Ценов е български историк и учен, работил главно в областта на българската история през късната античност и ранното средновековие, основоположник на автохтонната теория за произхода на българския народ изложена, за първи път в цялостен вид през 1910 г. в труда му „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“. Тази теория и възгледите му се приемат за маргинални от българската историография
Ганчо Ценов е роден на 6 юни 1870 г. в село Бойница, Кулско, тогава в Османската империя . Завършва история през 1894 година в Софийския университет. След това две години е учител по история във Видинската мъжка гимназия. Работи в културния отдел на Военното министерство.
Оттам през 1899 г. е изпратен с конкурс на четиригодишна специализация в Хумболтовия университет в Берлин, Германия. Там защитава дисертация по руска история на тема „Кой подпали Москва през 1812“ (нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г.) и става първият български доктор в този германски университет, след което започва да работи по темата „Произход и история на българския народ“.
Най-съществената част от докторската му дисертация е публикувана в поредицата Historische Studien (Исторически студии); кратък неин реферат (на 35 печатни страници) е издаден в отделна брошура.
През 1965 г. тази брошура е преиздадена фототипно в известната серия „Краус репринтс“ на издателство Краус. Цялата научна документация от цитираните предимно гръцки и латински извори се предава в оригиналния им вид, без превод, което предполага висока професионална подготовка у читателя.
През 1910 г. Ганчо Ценов издава основния си труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“. В нея излага хипотезата, че българският народ е формиран от смесването главно на хуно-българи и готи/гети, които две групи той смята за стари трако-илири и келто-скити и които в историческо време са били автохтонни европейски народи от Херодотова (европейска) Скития. Той отрича тюркския произход на прабългарите и ги смята за автохнтонен балкански народ, като твърди, че Волжка България и средновековните тюркоезични волжки българи не са съществували. Ценов настоява, че Александър Македонски, Юстиниан I и Велизарий са българи.
Теорията на Ценов не е приета от академичните среди. Кандидатурата му за доцент по средна история в Софийския университет е отхвърлена. По тази причина Ценов отново заминава за Германия. Ценов смята, че критиците му от кръга около проф. Васил Златарски (проф. Петър Ников, проф. Петър Мутафчиев, проф. Стефан Младенов и други) го смятат за псевдоучен и го обвиняват даже в плагиатство, а междувременно вече са възприели някои от неговите тези. Затова Ценов завежда дело срещу Ников и Мутафчиев за публични обиди и клевети.
През 1936 г., след смъртта на проф. Златарски Ценов се кандидатира за ръководител на катедрата по българска история в Софийския университет, за която кандидатства и Петър Ников, като Петър Мутафчиев е назначен за рецензент-арбитър. След рецензията на Мутафчиев, според когото Ценов имал „чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука“, кандидатурата на д-р Ценов е отхвърлена от Факултетния съвет и ръководството на катедрата е поето от Петър Ников.
В Германия трудовете на Ганчо Ценов се издават за сметка на богатата му съпруга германка от издателства Walter de Gruyter, Ebering, Steiwetz, Minerva, Reisland, Dyk, Vaduz..
След комунистическия преврат в България през 1944 г. д-р Ганчо Ценов, който е женен за германка и живее в Берлин, е обявен за „фашист и великобългарски шовинист“. Книгите му са забранени и заключени в секретния фонд на Народната библиотека в София. След разгрома на Германия до есента на 1949 г., когато умира в Берлин, той се издържа с преводи.
Въпреки че неговите тези не намират сериозна подкрепа и са отхвърлени от българската наука, Ганчо Ценов притежава своеобразна харизматичност, която е изключително привлекателна за съвременни носители на националистическия патос в българското общество.
Източник: wikipedia.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
