Горнооряховецът Иван Момчилов – такъв, какъвто не го познаваме

Името на един от видните политици на нова България – на родения в Горна Оряховица Иван Момчилов, е системно и целенасочено хулено и пренебрегвано в миналото, а днес – забравено и погребано.

Така е по-удобно и по-лесно. Градът си има своя набор от герои – Иван Н. Момчилов, Георги Измирлиев, Сидер и Елена Грънчарови, Анастас Бендерев, Атанас Буров и още трима-четирима…

За останалите няма нужда от юбилеи и чествания, те не заслужават подобна чест, тъй като по инерция се смята, че потомството не се интересува от тях. Сред низвергнатите е и д-р Иван Ст. Момчилов, почти непознат със своето дело.

За него данните се откриват трудно и трябва да се съберат буквално зрънце по зрънце, за да се оформи цялостната достоверна картина на неговия жизнен и обществен път.

Както личи от името, д-р Момчилов е братов син на прочутия книжовник и просветител Иван Николов Момчилов. Той се ражда на 5 юли 1868 г. в Горна Оряховица и е син на Стоян Николов Момчилов, произхождащ от старо и почетно еленско семейство, преселил се в града ни около 1860 г.

Иван Ст. Момчилов завършва основното си образование в Горна Оряховица, след това, макар и сирак, се дипломира с отличен успех във Варненската гимназия през 1884 г.

Едва 17-годишен, като истински патриот и поддръжник на Съединението от 6 септември 1885 г., постъпва в Ученическия доброволчески легион и взема активно участие във войната срещу сръбските нашественици, най-вече в боевете при Пирот, превзет от българските войски на 15 ноември 1885 г. В този легион е и бъдещият министър-председател на България д-р Петър Гудев, с когото д-р Момчилов впоследствие поддържа близки отношения като един от видните дейци на Народно-либералната партия.

След войната учи в Женевския университет медицина, получава докторска титла (За това време през 1916 г. ще си спомни с носталгия: „Ръкавите ми бяха постоянно изцапани от работа върху труповете, но кой обръщаше внимание на това?“) и се завръща в родината си през 1890 г.

Необходимостта от квалифицирани медицински кадри у нас е голяма и затова е нормално да му се предложи веднага пост в София. Любопитното е, че поради привързаността си към родния град д-р Момчилов отказва столичната оферта и остава да работи в Горна Оряховица до 1895 г. Повикан за главен лекар на Еленската болница, той с готовност се отзовава в рожденото място на баща си до 1898 г., след което две години работи във Враца.

Колкото неочаквано, толкова и закономерно е включването му в политическите борби на България в началото на века. Логична е и появата му в редиците на Народно-либералната партия – влиятелна политическа сила, от чиито лидери Стефан Стамболов и Димитър Греков д-р Момчилов искрено се възхищава.

На изборите за ХI ОНС на 12 януари 1901 г. е избран за народен представител. Престоят му в парламента е кратък, тъй като независимо от водените преговори за единение между стамболовисти и демократи, правителството на Петко Каравелов пада от власт на 21 декември, след като предния ден в НС пропада 125 милионният заем от „Банк дьо Пари е де Пей Ба“, поставящ националната ни тютюнева промишленост в зависимост от френския финансов капитал чрез тютюневата монополна управа, но необходим за разклатените финанси на държавата, а на изборите на 17 февруари 1902 г. за 12-то ОНС не му достигат 6 гласа, за да бъде избран.

Тогава д-р Момчилов осъзнава, че за да се реализира една успешна правителствена програма е необходимо стабилно и монолитно парламентарно мнозинство. То става факт с изборите за ХIII ОНС (19 октомври 1903 г.), в които д-р Момчилов отново е избран за депутат, а впоследствие – от 2 ноември 1903 до 18 април 1908 г., и за подпредседател на Народното събрание.

Годините на съзидание и напредък на страната съвпадат с второто стамболовистко управление (6 май 1903 – 8 януари 1908 г.). Ценен принос за законодателното оформяне на многобройните и впечатляващи правителствени инициативи има и д-р Иван Момчилов. Не е излишно да се посочи, че в този период е осигурен средногодишен прираст в бюджета от 6,11 %, приети са първите закони в областта на социалното законодателство.

Пример за отговорно отношение към държавното управление са и приоритетите в бюджета за 1908 г., приет на 22 декември 1907 г. От общия размер 127 235 700 лв., за военни нужди се заделят 30 050 000 лв., за образование 11 878 947 лв., за финанси 8 256 026 лв. и за външно-политически инициативи – 5 609 361 лева.

Трезвата външна политика, стопанският растеж, усъвършенстваното държавно управление и добре въоръжената армия (от 55 000 души, които при нужда могат да достигнат 360 000) дават основание на проф. Елена Стателова да заключи, че годините 1903-1908 г. „са едни от най-съзидателните етапи в държавния живот на България“.

Приключил с първия звезден период в политическото си развитие, той напомня отново за себе си като депутат от I горнооряховска избирателна колегия в V ВНС, заседавало в Търново между 9 юни и 9 юли 1911 г. В работата му отново блясва полемичната дарба на д-р Момчилов, изявил се като един от най-борбените и аргументираните в посланията си парламентаристи, подвизавали се на родната ни политическа сцена, при обсъждане промените в Търновската конституция.

Още на 14 юни 1911 г. д-р Момчилов репликира широкия социалист Янко Сакъзов, че на монарха „Стамболов не му даде това право“ – т. е. да налага личен режим, а на 15 юни определя безпристрастно точно от кога води началото си същия в страната: „ако под думите личен режим разбирате засилване властта на короната, вън от туй, което й дава Конституцията, започва след 18 май (1894 г.)“, когато „за пръв път се чу фразата: „Ние сме министри на Негово Царско Височество“. Дотогава министрите бяха министри на българския народ“.

Д-р Момчилов, като праволинеен стамболовист, критикува демократите на Малинов за фалшивия им антимонархизъм, цитирайки известната фраза на лидера им за царя – „С вас, под вас, подир вас“, както и за скъпото откупуване на независимостта ни, като смята, че най-правилното развитие на България може да осигури конституционната монархия.

При обсъждането на промяната на чл. 17 от Конституцията цитира Макиавели:

„Никога малка държава да не сключва договори политически или военни, каквито и да бъдат те, с големи държави, защото, каквото и да се случи, малката държава непременно ще бъде плячка на голямата“.

Той предпочита публичността, министерската отговорност и участието на народа в управлението пред тайните договори.

На 27 февруари 1911 г. д-р Момчилов обявява в парламента, че ще гласува за новата титла на владетеля ни – „Цар на българите“ – „за възтържествуване на българския идеал – обединение на всички българи наедно“, въпреки че на 8 юли при поименното гласуване отсъства от залата.

Тази мечта – за национално обединение, се проваля през 1912-13 г. най-вече заради некадърното управление на правителствата на Гешов – Данев, безумните договори по сключване на т. н. Балкански съюз (от 29 февруари и 16 май 1912 г.), воюването срещу страна, без да е осигурен нашият тил от Румъния, и използването на армията ни за завоевателните планове на Сърбия, Гърция и Румъния в ущърб на България. Материализация на тази късогледа политика са и тежките и несправедливи Букурещки и Цариградски мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г., възвестили Първата национална катастрофа.

През 1912-1913 г. д-р Момчилов взема дейно участие в Балканската война като лекар в VI полска дивизионна болница. Пет години по-късно, вече като подпредседател на ХVІІ ОНС, на 20 май 1918 г. е сред най-заинтересованите да се гласува доклада на парламентарната изпитателна комисия за анкетиране кабинетите на Иван Евстатиев Гешов и д-р Стоян Данев по цялото им управление, включително подготовката и воденето на войната.

Документът, приет с протокол № 26 и с докладчик Димо Кьорчев, е пример за отговорно и законосъобразно отношение на депутатите към грешките на Гешов – Данев. Показателно е, че комисията не предвижда извънредно законодателство (а е усилно военно време), нито пледира за даване под съд на виновниците за Първата национална катастрофа.

Иван Гешов е уличен само за наивно-апатичното си отношение спрямо Гърция и Сърбия, а Стоян Данев – че не успява да парира турските набези до 4 юни 1913 г., и че акцията на 16 юни с. г. (началото на Междусъюзническата война) е станала не без негово съгласие като репресивна мярка срещу руското императорско правителство.

Завърнал се покрусен от фронта, д-р Момчилов се включва с още по-голяма страст в политическите борби у нас. На проведените на 24 ноември 1913 и 23 февруари 1914 г. избори за ХVІ и ХVІІ ОНС той отново е депутат и подпредседател на парламента (19 декември 1913 – 15 април 1919 г.) като представител на народните либерали от крилото на Добри Петков, заемащо безкомпромисно антируска и германофилска позиция за реванш при реализацията на национално-обединителния ни идеал.

С тази му амбиция се обяснява и твърдото му поведение в Народното събрание в може би най-скандалното заседание на 2 юли 1914 г., когато се гласува правителственото предложение за заем от 500 млн. златни лева от „Дисконто гезелшафт“. Опозицията се опитва да бламира решението, скача да бие ръководството на парламента, депутатът Андрей Конов скъсва стенограмите на стенографите, а премиерът Радославов, след като е ударен с томче книжа, е изведен от залата. Правителственото мнозинство брани бюрото с викове: „Ура! Ура!“, а Павел Генадиев френетично изкрещява: „Долу извергите на българския народ! Долу предателите!“.

На 1 октомври 1915 г., след като още на 28 септември е нападната при Белоградчик, България обявява война на Сърбия. Известни са опитите на Съглашението да привлече страната ни в техния лагер. Усилията не успяват най-вече заради сръбската неотстъпчивост, а и защото управляващите не вярват на честната дума на руския цар Николай ІІ.

За съдбоносните срещи и дебати между политическите ни лидери през „българското лято“ на 1915 г. разказва в романа си „Прощаване с пролетта“ (1988), почиващ на документална основа, писателят Петър Константинов. В него д-р Момчилов е описан като принципен противник на социалистите, неизпускащ повод да ги подиграе за безпочвената им идея за т. нар. Балканска демократична федеративна република, като енергичен и темпераментен патриот – германофил, невярващ на декларацията на Съглашението от 3 август 1915 г. за отстъпване на България на безспорната зона в Македония след приключване на войната и окупация на Източна Тракия до линията Мидия – Енос.

В същата книга автентично е пресъздадена срещата на 25 август 1915 г. в дома на Протогерови, на която д-р Момчилов пръв съобщава на присъстващите политикани за сключеното на 21 август споразумение с Турция за придобиване от България на долното течение на р. Марица – територия в размер на 2590 кв. км.

През 1915-1918 г. като подпредседател на парламента, д-р Момчилов изживява втория си звезден етап. Осъществява се мечтата му за обединена България в своите естествени етнически граници.

Малко известен факт дори за историците е, че по онова време съществува възможност страната ни да получи кондоминиум (съвместно управление) чрез съюзниците си и в Кавказ, съгласно Брест-Литовския договор от 3 март 1918 година!

България се включва в проекта Средна Европа по линията Берлин-Виена- Цариград, който е първообраз на днешния Европейски съюз, като уважавана и пълноправна държава, ускорено протичат процесите на нейната индустриализация, модернизация и интеграция с едни от най-напредналите държави в света.

В тези процеси съществен принос има и д-р Момчилов. От края на април до края на май 1916 г. парламентарната делегация от мнозинството под негово ръководство посещава Австро-Унгария и Германия. Навсякъде тя е посрещана радушно и възторжено, като домакините са представени на възможно най-високото ниво.

На 1 май в Будапеща е срещата с министър-председателя на Унгария Стефан Тисса, на 4 май депутатите са поздравени от австроунгарския министър на външните работи барон Буриян в историческата зала, в която е подписан Виенския мир през 1815 г., на 5 май премиерът граф Щюргк им дава обяд в хотел „Бристол“, на 7 май е тяхната среща с германския канцлер фон Бенгман Холвег в Берлин, на следващия ден делегатите ни посещават залата, в която се е провел Берлинския конгрес (13 юни – 1 юли 1878 г.), като на същия 8 май им е даден банкет в Райхстага; на 9 май те посещават Градския дом, застоявайки се дълго пред известната картина на Берлинския конгрес, а на 10 май са вече в Кил, посещавайки прочутия канал.

Независимо че духа студен морски вятър, д-р Момчилов лети с хидроплан, същият ден те са в Хамбург на пристанището, правейки оглед на кораба „Император“, а на 16 май ги приветства зам.-кметът на Кьолн Конрад Аденауер (1876-1967), бъдещият канцлер на възродена Германия с думите: „Ние, немците, винаги сме имали присърце българската съдба. Ние съчувствахме на злата ви съдба през последните години и где другаде можеше да се разбере по-добре радостта от окончателното постигане на вашите национални надежди, отколкото в Германия, в страната, която отвоюва своето място чрез тежки борби“.

На 18 май пратениците ни са във Франкфурт на Майн. В тяхна чест редакцията на авторитетния вестник „Франкфуртер цайтунг“ дава банкет. На 19 май в Мюнхен българските представители са гости на университета и ботаническата градина, а част от тях, между които и д-р Момчилов, минават и през медицинския факултет, в който Иван Ст. Момчилов с умиление си припомня за студентските години. Пет дни по-късно депутатите ни през Виена тръгват за България, в която се завръщат на 25 май.

Един от малкото светли и жизнерадостни моменти в напрегнатото военновременно ежедневие на д-р Момчилов е кумуването му на сватбата на легендарния борец и световен шампион Никола Петров със Стефана Тенчева в църквата „Св. Параскева“ на 5 ноември 1917 г., както и участието му в 30-годишния юбилей на цар Фердинанд на 15 август 1917 г. в Преображенския манастир.

След промяната на статуквото в Парламента чрез изборите за ХVIII ОНС на 17 август 1919 г., д-р Момчилов сменя депутатската банка с арестантска килия, като преди това е делегат на ІІІ Извънреден конгрес на НЛП – петковисти в Кюстендил на 25 април 1919 г.(такъв ще е и на ІІ конгрес на Национал-либералите в София от 6 до 8 април 1924 г.).

България е победена във войната и „виновниците“ трябва да бъдат съдени. В бр. 240 от 27 октомври 1919 г. на социалистическия вестник „Народ“ се публикува законопроектът за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа.

Заплаха от смъртно наказание и конфискация на имотите заплашва редица изтъкнати личности от сваления политически елит, като в графите „народни представители“ и „председател на Народното събрание“ попада и д-р Иван Момчилов (тъй като председателят на ХVII ОНС д-р Димитър Вачов е тежко болен).

След направените промени (вместо конфискация – плащане на причинените вреди на държавата, а вместо смъртно наказание – различни срокове затвор) проектът е гласуван в парламента в края на ноември, одобрен от цар Борис III и обнародван като закон в Държавен вестник на 9 декември 1919 г.

Според един от потърпевшите – бившият просветен министър Петър Пешев, това е „варварски, противочовешки, противоправен и противоконституционен закон – присъда с обратна сила“, насочен към разправа с бившите политически противници от новите управници, издаден в угода на победителите във войната, при което НС изпълнява едновременно законодателни и съдебни функции.

Успоредно с внасянето на законопроекта в парламента на 24 октомври 1919 г. започват арестите на набелязаните жертви по решение на Министерския съвет на Стамболийски – още от 4 ноември 1919 г. Сред първите арестувани в Централния затвор е и д-р Иван Момчилов.

В началото на 1920 г. той е в арестантското отделение при Александровската болница, на 12 и 18 август 1920 г. с него беседва земеделският функционер Торшанов, началник на политическото информационно бюро. При тези разговори д-р Момчилов разбира, че Стамболийски готви съд и за кабинетите Гешов – Данев и Малинов за причинените от тях катастрофи.

Д-р Иван Ст. Момчилов е освободен на 4 декември 1922 г., след като се доказва, че не е извършил престъпления.

Радостта от възтържествувалата правда е помрачена от факта, че земеделците, към които Иван Ст. Момчилов питае искрени приятелски чувства, му отнемат правото да упражнява лекарска практика през 1923 г.

С разбито здраве и омерзен от преживените нещастия, завърнал се отново в Горна Оряховица, д-р Момчилов за сетен път се залавя за работа след 9 юни 1923 г. (вълнувайки се и за съдбата на Стамболийски на 10 юни с.г.), с която е полезен за родния си град.

На 11 февруари 1927 г. той внезапно умира от разрив на сърцето, за което информация излиза във в-к „Зора“ на 16 февруари 1927 г.

Дейността му на лекар и политик, изпълнявана винаги добросъвестно и коректно, помощта, която оказва на нуждаещите се, искреният му патриотизъм, оставящ трайни и положителни спомени у съгражданите му, които го уважават и почитат до последния му час.

Така е било преди тогава. Днес постигнатото от д-р Момчилов е неизвестно и ще са необходими големи усилия, докато заеме полагащото му се достойно място сред най-изтъкнатите общественици, вградили себе си в темелите на Нова България, радвали се на успехите й и страдали при нейните трусове и поражения.

Източник: desant.net