Георги Войтех от рода на Кавханите!

Георги Войтех, организаторът на голямото въстание против византийската власт през 1072 г. (вторият опит за възкресяването на погиналото българско царство), рядко се е радвал на някакво по-специално внимание.

Тази констатация важи както за историографията в „чисто“ научен план, така и за популярната историческа книжнина, публицистика, литература. Вярно е, че данните за този голям българин от единадесетото столетие не са много, но и онова, което ни е известно за него (единствено във връзка с въстанието!), все пак позволява да му посветим един своеобразен „портрет“. Така, както ще се убеди сам читателят, изненадващо можем да открием някои на пръв поглед неподозирани черти и от „портрета“ на българското общество през далечния XI в.

Знаем, че Георги Войтех бил най-видният български първенец в Скопие (тогавашният център на голямата византийска тема-катепанат България), като имал силно влияние сред своите сънародници. Авторитетът му се дължал както на неговите качества, богатство и обществено положение, така и на извънредно знатния му произход – Георги Войтех бил „от рода на кавханите“, вторият по ранг в Първото българско царство. Той положително бил потомък на някой от тримата братя Дометиан, Теодор и Мелитон, известни ни от събитията около падането на България под византийска власт.  Ако се опитаме да задълбочим нашите разсъждения, колкото и хипотетични да са те, най-вероятно е Георги Войтех да е бил свързан с фамилията на кавхан Теодор.

Защо именно с Теодор?

Знаем, че Дометиан бил пленен в Мъглен през 1015 г. и изпратен заедно с пленените войници и боляри в далечните армено-грузински земи на Византия. Ако той е имал синове, то те също би трябвало да придружат баща си в най-далечния византийски „Изток“. Третият брат Мелитон вероятно бил пленен заедно с Дометиан и е имал същата съдба. Остава Теодор, който бил премахнат от един слуга на Иван Владислав, но семейството му, така или иначе, е останало в България. Неизвестният по име „Кавкан“ при Петър Делян (1040-1041 г.) вероятно е от същата фамилия, а Георги Войтех би следвало да е негов близък родственик, ако не и негов син. Споменаването на „рода на Кавханите“ от т.нар. Продължител на Йоан Скилица въобще е извънредно важно и показва запазващата все още своята сила прабългарска родово-аристократична традиция дори и половин век след гибелта на Първото българско царство. Ако нашите разсъждения са верни, то кръвната връзка на Георги Войтех с кавхан Теодор (опитал се да убие Иван Владислав, сам убит заради него!) обяснява още по-добре отношението му към потомците на „Самуиловци“ и „Ароновци“. Както стана дума, Войтех предпочел един далечен потомък на Самуил, вече „прави сърбин“ по самосъзнание, пред Иван-Владиславовите потомци, които при цялата т.нар. „ромеизация“ все още се чувствали и били смятани за българи.

Дестабилизацията в империята след пораженията при Манцикерт в Мала Азия и Бари в Южна Италия (1071 г.) активизирали осводителните тежнения на българите. Обедняването на имперското население, особено пък на поробените българи, също провокирало неугасващата идея за българското царство. Финансовите ограничения, налагани от тогавашния пръв министър Никифорица , будели широко и силно недоволство у българите, особено в средите на военните съсловия. Вярна на традицията, и сега българската знат потърсила лице от „царския род на българите“ в лицето на Константин Бодин, син на дуклянския княз Михаил и пра-правнук на Самуил по линия на неговата дъщеря Теодора (Теодорита) Косара и княза-светец Иван Владимир (+1016 г.). Българските водачи се надявали, че княз Михаил ще окаже така необходимата им на първо време военна помощ, „…та да се освободят от властта и гнета на ромеите.“ Както ще видим, това решение независимо от сериозната му мотивация създало впоследствие редица проблеми и водело до сериозно разединение в българския лагер.

Съвременниците разказват, че българските първенци устроили събор в „Присдиана“ – според едни учени става въпрос за Прищина, според други – за Призрен, което е по-правдоподобно. Какво търсели Войтех и неговите съмишленици в днешно Косово? Ясно е, че те не можели да организират бунта в самата провинциална „столица“ Скопие, където имало силен ромейски гарнизон. В този смисъл Георги Войтех и останалите боляри спазвали известни конспиративни правила, още повече, че не цялата българска аристокрация била съгласна с бунта. Наред с това заговорниците искали да бъдат по-близо до Дукля (наричана още Зета, дн. Черна гора), откъдето очаквали бъдещия си цар и военна помощ. Не на последно място, те можели да се опрат и на местното българско население, защото през ранното Средновековие Косово и даже днешният т.нар. Санджак (около Нови Пазар в Сърбия) влизали в територията на Първото българско царство.

Що се отнася до района на Призрен (Източно Косово), той бил в обхвата на българската народност още по-дълго време през средновековието. През XIX и даже в началото на XX в. учените-слависти с изненада отбелязват българските следи в езика на призренските сърби, а и до днес в Косово и Албания продължава да съществува малката българо-мохамеданска общност на т.нар. горани. Навярно именно в прадедите на тези планинци, както впрочем и в останалите местни българи, Георги Войтех виждал надежден резерв за въстаническата си армия.

Константин Бодин пристигнал в Призрен с неголям, вероятно елитен отряд от 300 сръбски войници и веднага бил коронясан за български цар, „…като го прекръстили от Константин на Петър.“ И сега, както в случая с Петър Делян, възтържествувало името на св. цар Петър, превърнало се в символ на българската независимост и законна царска власт. Докато ставало всичко това, управителят на темата България Никифор Карандин не взел нужните мерки за предотвратяването на едно българско въстание. Властите във византийската столица хвърлили вината за въстанието лично върху Никифор. Той бил свален от високия си пост, на който бил назначен Дамян Даласин. Потушването на бунта обаче било поверено и на двамата. Войските поне номинално били ръководени от Никифор Карандин, който, разбира се, познавал тези земи много по-добре от новоназначения управител на темата България.

Ромеите тръгнали от Скопие към Призрен, но между Никифор Карандин и Дамян Даласин скоро избухнала остра свада. Даласин обиждал Никифор и офицерите му, обвинявайки ги в бездействие и страхливост. Под влияние на засегнатото си честолюбие Никифор Карандин се хвърлил в необмислена атака, като попаднал в българска засада. Това станало най-вероятно в полите на Шар планина. „Завързало се страшно сражение – пише един съвременик, а ромеите претърпели още по-страшно поражение…“ Така още в самото начало въстаниците извоювали бляскава победа и пленили цялото ромейско командване. Превземането на Скопие вече не представлявало никаква трудност, българите „открито провъзгласили Бодин за цар“, а Георги Войтех, както изглежда, поел полагащата му се традиционна роля на кавхан и „съуправител“ на младия владетел.

В началото на въстанието всичко вървяло повече от добре. По всичко изглежда обаче, че разногласия имало и в българския лагер, и то още при подготовката на освободителното движение. Сега тези различия не само не били преодолени, но дори се задълбочили! Един от пленените ромейски военни, Лонгивардопулос (очевидно с „лангобардско“, в случая италианско потекло) бил изпратен при княз Михаил. Това действие на Бодин едва ли се е харесало на българите, тъй като внушвало някаква зависимост от дуклянския сръбски владетел. Странно е също, че „пръв след Бодин“, както пише Продължителят на Скилица, се оказал сръбският воевода Петрила (или Петрило), което поставяло под съмнение мястото на самия Георги Войтех. Така или иначе, в една или друга форма царят Константин-Петър, около когото явно доминирали сръбските му съветници и сподвижници, давал основания да го подозират, че следва някакъв завоевателен план на своя баща. Един от видните български боляри, Борис-Давид, при това не сам, а „заедно с мнозина други“ не само не подкрепил въстанието, но избягал в Костур. Тук се укрепили и ромейските управители на Охрид, Девол и околните български градове. Тези видни ромеи напуснали поверените им крепости, тъй като не били в състояние да ги отбраняват – Охрид например бил с разрушени стени още от времето на Василий II… Ремонти не били правени, тъй като опитният Българоубиец се опасявал от евентуално българско въстание, което само би било улеснено от една здрава и пълноценна Охридска крепост. На същото мнение явно били и наследниците на завоевателя на България.

Така в Костур се стигнало до обединяването на силите на византийската местна власт в днешна Южна Македония и отделни български първенци, несъгласни с въстаналите си сънародници. Обикновено се приема, че тези знатни българи постъпили откровено предателски, водени от своите егоистични материални интереси. Налице е обаче и друго обяснение, което по принцип не изключва първото – част от българската аристокрация не признавала Бодин за законен свой цар и виждала в действията му опит за чуждо, за сръбско завоевание! Така смятали и някои съвременици, които пишат за стремеж на „славяните [т.е. сърбите] да завладеят българите.“

Така или иначе, въстанието отначало следвало своя победеносен ход. Ентусиазмът на мнозинството от българите бил достатъчно висок, а в столицата Скопие били формирани две армии. Новопровъзгласеният цар Константин-Петър потеглил към Ниш, Белград, Срем и останалите градове в българския северозапад. Начело на втората армия бил поставен Петрила, което отново илюстрира прекомерната сръбска намеса в българското въстание. Сръбският воевода без проблеми превзел Охрид и Девол, а местното българско население се присъединявало към бунта, признавайки властта на Константин Бодин. Несъгласните с това, както видяхме, заедно с ромеите се укрепили в Костур. Пред стените на този природно укрепен южен български град самоувереният Петрила бил разгромен. Изненадващата атака на ромейските войски, както и очевидно лошото командване на сръбския воевода, си казали думата. Много българи загинали, а заместникът на воеводата (отново сърбин!) бил пленен и изпратен в Цариград. Самият Петрила не се върнал в Скопие, както би трябвало да се очаква, а избягал при своя господар княз Михаил в Дукля!

Както отбелязва В. Златарски, разгромът на южната армия, както я нарича той, имал съдбоносно значение за успеха на въстанието. По същото време Бодин завладял Ниш и продължил да действа по посока на Видин и Срем, „…като изтребвал и разорявал онези, които не го признавали [за цар] и не му се покорявали…“ Тези думи визират явно не толкова местните ромейски власти, които изпаднали в пълна дезорганизация още след падането на Скопие в ръцете на въстаниците, колкото местни български боляри. Очевидно имало мнозина, които по едни или други причини постъпвали като споменатия по-горе Борис-Давид.

За разлика от хаотичната, вяла съпротива срещу селджуките в Мала Азия и норманите в Италия, действията на византийското правителствво в българските земи били добре организирани. Това се дължало поне отчасти и на социалните интереси на византийската знат, която все повече залагала на своите разрастващи се поземлени имения в Тракия и Македония. Срещу въстаналите българи били хвърлени големи военни сили, вкл. западни наемници на ромейска служба. Те били под командването на новия „дукс на България“ Михаил Саронит, който бил сред най-изтъкнатите ромейски пълководци. В тази ситуация Георги Войтех изненадващо „вдигнал бялото знаме“, допускайки ромеите в Скопие! Така достигаме до най-големия парадокс – инициаторът, организаторът, кавханът, най-видният тогавашен българин извършил истинско предателство, когато Саронит му „…дал дума, че на него нищо няма да му се случи…“

Разбира се, може да се допусне, че Войтех нямал достатъчно войска и не можел сам да брани Скопие. В това има известна логика, защото, както видяхме, въстаниците попълнили основно армиите на царя Бодин и воеводата Петрила. Възможно е също така той да се е поддал на засилващите се антисръбски настроения в българския лагер. И все пак Георги Войтех е можел да напусне града и да се съедини с Бодин, да отстъпи на запад към Шар планина и Косово (областта, откъдето започнало движението) и т.н. Нищо подобно! Независимо от естеството на мотивите му, традиционният кавхан постъпил малодушно, предателски, с което нанесъл най-тежкия удар на замисленото, организирано и започнато от самия него въстание…

След като без съпротива и жертви овладели Скопие, Саронит и хората му си дали известен отдих, като „…прекарвали времето си весело и безгрижно.“ Научавайки за постигнатите от Бодин по същото време успехи на северозапад, „…Войтех се разкаял, че бил благосклонен и в услуга на ромеите…“ В писмо до „онези в Ниш“ той се опитал да оправдае поведението си, като обещавал при появата на Бодин пред стените на Скопие да изтреби „…безмилостно и жестоко всички хора на Саронит.“ Очевидно византийският управител смятал Войтех за достатъчно лоялен, най-малкото за достатъчно отхвърлен от самите българи, за да се страхува от него. Това обяснява защо Георги Войтех разполагал със своята военна дружина, с която би могъл (поне вярвал, че може!) да се справи с ромейските сили в Скопие. Сега доскорошният кавхан отново повярвал в успеха на движението, обаче плановете му не останали скрити за Саронит. Георги Войтех бил арестуван, а войските на цар Константин-Петър Бодин били разгромени от ромеите на Косово поле. Мястото на сражението като че ли ни намеква, че Бодин разбрал за неуспеха в Скопие и отново се опитал да активизира българите от днешно Косово в подкрепа на своята кауза. Той обаче понесъл тежко поражение, мнозинството от войниците му загинали или били пленени, в плен попаднал и въстаническият цар.

Бодин и Георги Войтех били оковани и отпратени към Константинопол. Българският болярин обаче не достигнал до столицата, защото „…по пътя бил силно измъчван…“ и починал вследствие на побоищата. Това станало през зимата на 1072-1073 г., когато ромеите и наемниците-„франки“ окончателно потушили българската съпротива. Доскорошният „цар Петър“ имал по-щастлива съдба и бил заточен в Сирия. С помощта на наети от баща му венециански моряци по-късно той успял да избяга от заточение, но когато наследил дуклянския престол по никакъв начин не се ангажирал с българите, на които някога бил цар…

Да се преценят обективно действията на Георги Войтех е трудна задача, особено при оскъдните вести за него и въстанието като цяло. Няма съмнение, че този български болярин от днешна Македония се е стремял искрено към свободата на своя народ, към възкресяване на погиналото царство на Симеон Велики, „светия цар“ Петър и Самуил.

Пламен Павлов

Източник: liternet.bg

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!