Вълчан войвода – един от най-чуените и прочуени войводи на Странджа!

откъс от „На Вълчановия мост”

Петко Росен

Вълчан войвода е един от най-чуените и прочуени войводи на Странджа. Името му е вплетено в много и много песни. И юнашки, и любовни. Той, единствен може би, си е позволявал и това, което на никой хайдутин не е простено: любовни похождения.

И тези му любовни истории като че ли вземат връх над хайдушките. Хубав, съблазнителен занаят ще да е било това хайдутството: лете из Странджанските гори-усои, зима – на Стамбул, на Йени-куле…

Сестро Лилянке, Лилянке,
я снощи ходих, сестро ле,
на Стамбул, на Йени-куле,
там се с Вълчана събрахме,
със Вълчан страшен хайдутин.
Та ме е Вълчан попитал:
„Лефтера ли е Лилянка?
К’у е Лиляна лефтера,
Лилянки да хи проводя,
сто драма жълти алтънье,
сто драма ситен маргарит,
Да ниже, да хи наниже,
да носи, да се наноси…
К’у хи Лилянки прилягат,
и други ще хи проводя…

Но името на Вълчана и онова на Индже войвода е свързано и с голямата народна буна през 1810 година, когато цялата Равна Гора се дигна на бунт за свобода.

Тая буна е била подготвена и добре организирана от родовития Вълко Бимбела, потомък на Момчил юнак, и от Никола Узуна, другия корен на Стефан Караджа. Обединили в своя заговор всички тогавашни войводи: Инджето, Кара Кольо, Добри байрактар, Маню, Вълчан, Ангел войвода, те започнали борбата с Хасекийския спахия Юмер Дразът; разрушават чутовната му Караевренска крепост, в която изгарят стотина аги и ханъми…

Темна се мъгла зададе,
не било мъгла от Бога,
ми било мъгла от барут.
Запалили са кулата,
кулата Караевренската…
Дразът на порти седеше
и едри сълзи ронеше…
„Горете, бели кадъни,
да ви не фати Инджето,
Инджето, Кара Феиза.

Съкрушили местната турска сила и развели знамето на свободата… Трябва да прочетете умилните записки на Балю Нейков, за да изживеете тази юначна и романтична епопея, на първото наше въстание, в ерата на току-що начеващото се възраждане…

Но Стамбул е близко. Бунтът е добре схванат и преценен: че това не е хайдушка налетия, а нещо като онова на Кара Георги… Бърже струпват силна войска и с кръв и огън потушават въстанието. Десетки села са опожарени и завинаги запустели; хиляди българи – избити. Само от нашия Ковчас са обесени 16 души първенци, а двамина: чичо Стойчо и чичо Калчо на кол набити. И там оставени да се скапят. За назидание. Оттогава двата хълма край селото носят имената им: Стойчовица и Калчовица.

Проста измислица е, че Инджето е убит от някакво уродливо свинарче. Тоя юнак над юнаците „со звезда на челото” забягва надалече и с увереност може да се твърди, че е същинският герой на Пушкинова „Кърджали” „Кырджали был Булгар…”

Дружината на Вълчана била обградена при Пенгьово. Успял да пробие обсадата и стигнал реката. Но тука бил отново обграден, та той и дружината му намерили спасение във вира: потопили се в тъмния вир и дишали с масури, и когато се стъмнило – изнизали се из обсадата. В памет на това си избавление Вълчан направил тоя мост (т. е. днешният “Вълчанов мост” на река Резовска – бел. ред.) като оставил пари у поп Атанаса 40 лири, от лихвите на които да се поправя и поддържа моста.

Народът бил разнебитен, властта все още беснеела, трябвало да се даде отдих. И Вълчан забягнал към Горния балкан…

Дълго време ние, странджанските книжовници, търсихме следите му и никъде не ги открихме. Ни в песни, ни в предания. Изчезнал като в невиделица. За кончината на Инджето и Кара Кольо има поне легенди; за Вълчана – ни помен.

Преди 4-5 години посетих гр. Елена и написах нещо за това паметно градче. за тази малка ревност ред години ми пращат хубавото вестниче „Еленска защита”. Един ден гледам в подлистника му: Вълчан войвода… И в забележка: „Вълчан войвода не ще да е от тия места. Такива имена по нази няма; той ще да е из Сливенско, Ямболско, Бургаско”. Светна ми пред очите:

Ето го изчезналия наш Вълчан войвода.

Подвизите му в Горния балкан са горе-доле следните: събрал вярна дружина, покровителствува и помага на сънародниците си, отмъщава и чисти народните угнетители. С него се подвизава и прочутият поп Мартин, а по-после и прославената Бойка войвода.

Житието на поп Мартин е следното: свещенодействувал в Русе. Имал свидна по хубост и скопост попадия. Бил съсед на русенския паша, с когото живеели много интимно. Но тази интимност завършила твърде печално за поп Мартина. Пашата отнел хубавата попадия и я потурчил. Поп Мартин забягнал при Вълчана и заедно започнали да мъстят.

Най-големите им подвизи се свеждат към завардване балканските проходи и обири на държавната хазна. От тия обири натрупали баснословни богатства. „Стигат за три царства”, зазидани са в някаква пещера около Чумерна. Това съкровище и досега е замаята на всички за занесени иманяри.

Знае се де и как са зазидани: като бастисали хазната, цялото богатство скрили в някаква пещера. Завардили пътищата и докарали зидари да зазидат пещерата, като предварително им вързали очите, за да не запомнят мястото. След като свършили работата, пак с превързани очи ги отвели надалеч.

А за да узнаят дали са забелязали и запомнили мястото, преоблекли неколцина хайдутина като зидари и ги пратили да пресрещнат истинските зидари… От дума на дума сприятелили се и тръгнали заедно да търсят работа.

Из пътя първите зидари не могли да се стърпят да не изкажат омаята си от голямото богатство, което зазидали. Като добавили: макар и да ни вързаха очите, ние все пак забелязахме околните върхове и можем да намерим пещерата. Таз им откровеност им изяла главите: били избити от преоблечените хайдути. И цялото това несметно имане стои и до днес скрито и непокътнато…

По всичко изглежда, че сливенският паша бил ортак с Вълчана в обирите на хазната. Но обстоятелствата така се стекли, та станали врагове. Сливенският паша бил брат на русенския паша, който отнел попадията на поп Мартина. По едно време русенският паша се наканил да отиде на гости на брата си в Сливен. Понесъл и големи подаръци, като със себе си водил и хубавата си нова ханъма – попадията. Попаднали в засадата, залавят ги и ги откарват при Вълчана.

Големите им молби, разкаяния и обещани откупи не им помогнали. Особено неумолим бил поп Мартин. И пашата, и ханъмата му платили наведнъж стореното си прегрешение. Научил за съдбата на брата си, сливенският паша пратил силна войска, заловил 40 души от Вълчановата дружина и безмилостно ги наказал.

След този втори разгром Вълчан, вече доста отегнал, се прехвърлил отвъд Дунава и със събраните си богатства доживял спокойни и охолни старини. Тази е едната версия за неговата кончина. Другата – най-нова е, че той се свърнал към родното си място – с. Пастелево, Лозенградско, доживял до 120 години и спокойно починал. Негови потомци, наследници на Нестор Чорбаджи, който наследил богатството на Вълчана, настоятелно твърдят, че точно така е завършил бурния си и романтичен живот прочутият Вълчан войвода.

За сподвижницата му Бойка войвода пък се знае и разправя следното: синът на Леденишкия спахия (В. Търновско) Ахладооглу се влюбил в буйната селска хубавица Рада Барачката. Задирял я и мира й не давал. Това я принудило да забегне при Вълчана и след изчезването на Вълчана тя поела войводството под името Бойка войвода, подвизите и славата на която пълнят епоса на В. Търновско и Елена.

Коя от тия версии е най-вярната – не зная. Такива сплетени са въобще сказанията за ония войводи, които са имали щастливата звезда да доживеят спокойни старини. Тъкмо за тях са скроявани всевъзможни легенди, че те там и там са загинали, за да могат спотаени спокойничко да доживеят старините си. Или при род и потомство, или в манастир!… Жива история на минали подвизи и слава.

сп. „Златорог”, г. 18, кн. 7, 1937 г.

Източник: literaturensviat.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!