През 1946 година във вестник „Литературен фронт“ излиза първият откъс от романа „Тютюн“ на Димитър Димов. Две го дини но-късно се появява нов откъс, а в края на 1951-ва романът вече е в ръцете на читателите.
Той е истинска „бомба“ в застоялото блато на соцреализма не само със своята „буржоазна“ тематика, но и с тънкия си психологизъм, с експресивния си художествен рисунък. Читателите буквално го разграбват, но правоверните партийни критици не могат да оставят току-така подобна провокация и творбата е подложена на истински линч.
Това става на тридневна дискусия в Съюза на българските писатели от 8 до 10 февруари 1952 година. В ролята на екзекутори влизат маститите литературни критици Пантелей Зарев и Емил Петров, които обвиняват Димов във всички възможни грехове срещу Партията и народа.
Изказвалите се 23-ма души буквално разпъват романа на кръст – не само му липсвала художественост, но бил пропит и от атмосфера на „сексуалност и еротичност”, защото авторът бил в плен на „буржоазно-реакционното, фройдистко“ разбиране за личността. Тенденциозност е видяна дори в това, че буржоазните героини носят красиви имена като Мария и Ирина, докато пролетарските образи са кръстени с груби имена – Спасуна и Варвара.
Накрая дават думата на Димитър Димов и тук изненадата е пълна. Вместо да се разкае и да признае всичките си „грехове“, както – изисква приетата по това време схема, той дръзко и със самочувствие защитава творбата си. Не е нито смутен, нито уплашен, даже се осмелява да оспорва идеологическите обвинения. Никой от екзекуторите още не знае, че преди малко повече от месец вместо картичка за ЧНГ писателят е получил написано на ръка с четлив почерк писмо, в което освен новогодишните пожелания се казва:
„От все сърце Ви поздравявам за „Тютюн“. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече, дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов. Братски Ви стискам ръката. Ваш В.Червенков.“
За разлика от Иля Еренбург, който при подобен и даже още по-кошмарен съд над романа му „Буря“ вместо отговор просто прочита писмо на Сталин, одобряващо творбата, нашият писател не дава гласност на височайшата оценка. Което довежда до нов конфуз – вестник „Литературен фронт“ избързва да публикува критичния доклад на Пантелей Зарев. „За пълна победа над антиреапистичните влияния“. Скоро, разбира се, следва пълен завой – статия на Никола Фурнаджиев, озаглавена „Една вредна критика за романа „Тютюн“. Редакцията се опитва по пилатовски да си измие ръцете с една позакъсняла бележка, че тя „не споделя мнението на другаря Зарев“ и публикуваният негов текст бил „груба грешка“. Но и това не спасява литературния орган от гръмотевичната статия „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“, излязла на уводно място в партийния официоз „Работническо дело“. В нея творбата на Д. Димов дори е наречена „гордост на нашата литература“ и „едно от най-вълнуващите произведения, написани след 9 септември“. Статията не е подписана, но след време става ясно, че автори са Христо Радевски и тогавашният главен редактор на вестника Атанас Стойков. Инициатор и окончателен редактор на текста е самият Вълко Червенков.
На 31 март 1952 година на ново тридневно партийно събрание в СБП отрицателните на романа са подложени на унищожителен огън и почти всеки от тях си прави ритуална самокритика. След по-малко от месец най-яростните критици – Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Емил Петров, Максим Наимович и др. са отстранени от ръководните си постове в изданията на писателския съюз. А през юни Димитър Димов е удостоен с Димитровска
награда първа степен в раздела за художествена проза. Целият този обрат обаче не взривява канона, в който „Тютюн“ така или иначе трябва да се вмести. Единодушно изказаното мнение, че романът се нуждае от преработка, настойчивите подканяния и постоянният натиск карат Димитър Димов макар и с неохота да се съгласи да компенсира „преувеличената позиция и роля на буржоазния елит“, като въведе нови „положителни“ герои“.
Инструкцията е да се отдели „заслужено място“ на „борците за нов свят“ – на работническата класа, както и да се изведат на преден план образите на „достойните представители“ на нейния „политически авангард“, т.е. комунистите.
Над второто издание бди идеологически страж – за редактор и помощник на писателя е пратен литературният критик Яко Молхов. Димитър Димов дописва романа с още 250 страници и през 1954 година „Тютюн“ се появява в новия си вид. Следващата година излиза трето издание на романа с допълнителни поправки в текста. Психическото натоварване за чувствителния творец обаче е толкова голямо, че след последните редакции той е на
предела на силите си. За това свидетелства едно негово писмо от 16 страници до Вълко Червенков, в което пише, че няма повече физически и емоционални сили да изгражда образите на „левите“ герои, че те му стават вече безразлични. След стреса, който изживява с преработването на “Тютюн“, писателят повече не пише романи.
Втората редакция на творбата определено губи в художествено отношение в сравнение с първата. Въпреки това в продължение на 40 години поколения читатели и ученици бяха принудени да четат нейната цензурирана и ревизирана версия. Едва от 1992 година насам романът „Тютюн“ на Димитър Димов е публикуван в първоначалния си вид.
Източник: barko4.com
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
