Венета – обичаната и предана съпруга на Христо Ботев

Венета (Рашева) Ботева е една наистина достойна българка. Тя е вярна спътница и съпруга в краткия житейски път и още по-кратък семеен живот на ненадминатия наш гениален поет и революционер Христо Ботев.

Коя е Венета?

За нея днес не се знае много и не е писано достатъчно. Името й се свързва най-вече с историческото прощално писмо, писано на кораба „Радецки“ от великия четоводец и войвода.

Венета Стоянова Минчева- Везирева е родена във В. Търново през 1840 г. в семейството на Стоян Минчев Везирев – заможен човек, и съпругата му Кица Рашева – сестра на Панайот Рашев – български букурещки владика, известен като Панарет Рашев. Кица и Стоян имат 4 деца: Мариола, Венета, Анастасия и Кирил (известният Кирил Рашев или д-р Каруш Рашев).

Когато Венета била на 17 години (1864 г.), омъжили я не по неин избор и сърдечно влечение за богатия търновски сарафин Дончо Стефанов Петров, защото той бил „прибран човек – не се губел по механите“. Но той бил с ориенталски дух и се отнасял към Венета като към „някаква си там ханъма“.

„Сърцето му беше студено“ – споделяла по-късно Венета. Дори когато през 1865 г. се ражда синът им Димитър в дома им нямало радост. Венета, независимо от тогавашните нрави, твърдо решила да се раздели с мъжа си, споделила намерението с майка си, която я разубеждавала напразно. Венета пожелала да замине с детето за Букурещ при вуйчо си – владиката П. Рашев като смятала, че ще срещне разбиране у него. И… един ден, когато Дончо Петров отсъствал от Търново, младата му жена грабнала бохчичката с най-необходимите й вещи, взела 3-годишния си син Димитър, простила се с майка си, която я благословила и пожелала „На добър път!“ и се озовала в Букурещ. Било в 1868 г.

Владиката помърморил за постъпката й, но решил тя да остане да живее при него, да води домакинството му, да държи ключовете на къщата, а за момчето ще е добре да учи и живее в свободна страна. От тази момент започва нова страница в живота на Венета изпълнена с най-силни преживявания, с много изпитания до края на живота й, но които тя с волева устойчивост преодолява и превъзмогва всички – несгоди, сплетни, клевети, унижения, бедност, но и с голямата обич и привързаност към Христо Ботев приживе, както и след неговата героична гибел.

От младините й е останала само снимката от 1869 г. със сина й Димитър на 4 години. Лицето й изразява естествена хубост, спокойствие, доброта, без излишно позиране. Вижда се, че Венета е стройна, не много висока, с гъвкав стан. Като жена е била сръчна, пъргава, не й се опирала най-трудна домашна работа. Грижила се с обич за децата си, без да прекалява с нежности излишни.

А в живота – и когато била добре материално, и когато с Ботев е в оскъдица и лишения, тя е отзивчива към всеки, който имал нужда или страдания – помагала с обич. Грижела се съвестно за домакинството на вуйчо си, който бил доволен от нея. Димитър учел в румънско училище и общувал с румънски деца в игрите. В същото време в долния етаж на владишката къща имало училище за български деца с български учители. Димитър се чувствал още по-добре с тях.

Преломен момент за Венета и за сина й идва, когато се появява: нов строг учител, който разказвал нови неща на децата, извън учебните занятия. И те го за обичали много. Това става през есента на 1874 г. Промяната долу се отразява в промяната и горе – в етажа на Владиката Панарет Рашев.

Този учител е Хр. Ботев, който във вестниците „Тъпан“, „Будилник“, „Незасимост“ на Каравелов карикатурил редица български „величия“, между които бил и П. Рашев. Захари Стоянов пише: „Колко е той видял и патил от бъдещия свой зет. Какви скандални истории е дигал той отгоре му. Един път без време го накарал да избяга от Букурещ във Виена. Племенницата му Венета, съпруга по-после на Ботйова, разказва, че когато дядо Панарет получавал вестника на Каравелова, а по-после на Ботйова, три пъти хвърлял вестника и пак го взимал. Вечерта, каквито добри ястия и да имало, той не харесвал нищо“. П. Рашев, според Венета, бил благ човек – давал пари на сиромаси и болни. И критиките не били точно към него, а към „старите“, към които той принадлежи“.

Запознанството с Ботев според един автор става на празник, когато след църковна служба П. Рашев приемал гости в дома си: българи, живеещи в Букурещ, между тях бил и Ботев. Пременената Венета разнасяла кафе и сладко на гостите, когато погледите на Бoтев докоснали сърцето й, и това решило съдбата им. Според други, когато тя често минавала край печатницата на в. „Независимост“ Ботев я заглеждал и веднъж я достигнал, обяснил й се и така започвала сърдечната им връзка.,,

Ботев в това време бил висок, строен, с гъвкаво телосложение, силен физически, широкоплещест и, както разказвала Венета: „…когато заставаше на вратата, изпълваше я цялата.“

Венета казвала за любимия си: „огън сякаш излъчваха очите му, когато заговорваше. Винаги ми се струваше, че има нещо свръхчовешко в него!” И докато Ботев бил учител, у Венета пламва любов, каквато не била изпитвала, а и той бил нежен към нея. А тя, като виждала, че той дели залъка си с хъшовете, почнала тайно от вуйчо си да изнася храна, чорапи, ризи и други дрехи за тях.

Стоян Заимов пише: „Ботйов обикна тази жена заради нейния добър характер, за симпатията й към него и към голите му другари хъшлаци.“ Но… тайната й помощ и връзката й с Ботев е разкрита, а Венета вече дала съгласие да се задоми с Христю. В 1864 г. той напуска училището. Венета по доверен човек праща храна на хъшовете, но скоро този „доверен“ я издава на владиката. Наклеветили я и членовете на Добродетелната дружина Маринчо Бенли (Бенлиов) – търговец в Букурещ и Иван Грудов, на които П. Рашев, доверил стопанствата си, тъй като бил във Виена. Тия я клеветили и пред прислугата, пред кочияша. На 23.V.1875 г. Венета пише писмо до вуйчо си за това и отказва да даде ключовете на тях, като посочва, че те злоупотребяват с доверието му и искат „да я изтирят“ от дома му, а в същото време е болна.

Когато вуйчо й се върнал в Букурещ, клеветите се стоварили жестоко върху главата й. За случая по-късно тя разказвала: „Дядо… владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене и по Христю“. Прислугата чула всичко и вече не я уважавала Венета тайно се среща с Ботев, разказва му случая, а той й казва: „Иди си вземи Димитър, и тръгвай с мене !“ Тя „онемяла“ като разбира, че той я приема с детето й, но предпочела, това да стане, когато владиката замине в странство.

Панарет Рашев заминава за Карлобат (Карлови Вари), Чехословакия, и в тия бурни дни Ботев влиза в брак с Венета .Тя разказвала: „В едно сандъче си сложих най-необходимото, всички копринени дрехи, кадифета, фистоки и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямам нужда от такива разкоши…“

Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом.

Вечерта се провела „сватбената трапеза“ с хъшовете. Захари Стоянов съобщава: „Д-р Странски, съотечественик на младоженека, присъствал още и като, кум, и като побащим, и като свидетел.

Младото семейство заживяло на ул. „Шербан Вода“ №17, където била печатницата на в. „Знаме“. Тук живеел и Михаил Сарафов, после пристигнал и Кирил Ботев. Пристигнала и Ботйовата майка в Букурещ с Боян и Стефан – братята му. Последните не живели в дома на младоженците, но Ботев имал грижа и за тях. После младото семейство се преместило в къща на ул. „Румеора“ № 15. Обстановката, описана от Иван Андонов била следната: „… влязохме в къщата му, която се състоеше от една стая с едно малко килерче до нея. В стаята имаше само един креват, до него един шкаф, пълен с книги, и една малка масичка.

…Грубата сиромашия беше ударила своя отпечатък в жилището на безсмъртния поет, публицист и велик революционер, всичко около нас беше потънало в голяма мизерия.“

Така Ботев свил гнездо с Венета. А тя се грижела и за неговите другари: „Почти всеки ден, на обяд или на вечеря имаше по някое или по няколко от момчетата… Христю, ако имаше два гроша, единият ще даде на тях.“ – казвала Венета. А те, изгладнели, ядели, та „ушите им пръщели!“ Освен това, тя ги перяла, кърпела, за да са „угледни“. Домът на Венета и Ботев станал нещо като българско „консулато“.

Ботев се грижел за изхранването на семейството си, а когато вечер се връщал, все питал: „Детето нахранено ли е?“ Става дума за Димитър, към когото се отнасял към свой син, а и то го обикнало. „Христю, като се върнеше от печатницата, макар и уморен, отделяше време и за нас. Обичаше да ни декламира с вдъхновение. Слушахме го със затаен дъх, особено когато декламираше стихотворението за Хаджи Димитър…“ Венета не пречела на работата, а се стремяла да има мир и сговор в семейството, да има чистота, храна и спокойствие. Била добра съпруга. Работата не й тежала, дори когато била в напредвала, бременност. Христю се чувствал щастлив, че ще става баща.

В писмо до, Тодор Пеев той пише между другото: „…и моят наследник, който скоро ще се яви на света.“ …

На 12 април се ражда дъщеря им.

Малко време му оставало да й се радва, защото наближава „уреченият ден“. Венета не подозира нищо, но си спомня: „В последно време Христю не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в устата. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрезаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.“

Зах. Стоянов пише, че 2 дни преди да тръгне от Букурещ, Ботев отишъл в съдилището „Илфов“ и заявил, че му се родило дете. Членовете на комитета пък обещали да плащат на жена му по 100 франка месечно, а ако загине – пенсия.

На следващия ден д-р Георги Странски от Калофер кръстил дъщеря му на името на майка му – Иванка.

Дошъл часът на тежката раздяла на 13 май. След трогателно прощаване с майка си, която знаела къде отива синът й (но го заклела да не взема със себе си Кирил), предстояла още по-тежка раздяла със семейството. Било привечер, когато казва, че ще пътува за Браила и Галац, а може и до Гюргево. Преди да тръгне обаче той на два пъти се връщал да целуне 40-дневната си рожбичка Иванка. Нещо парнало сърцето Венета, защото друг път Христю се сбогувал топло с нея, а този път се сбогувал набързо и избягвал да я погледне в очите. Последните му думи към нея били: „Гледай Иванка!“ и вратата се хлопнала след него.

Никой нищо не й казал за четата и т.н., а. когато тя очаквала връщането му от Броила и Галац, като гръм я ударила вестта за неговата гибел.

Писмата, написани от Ботев от „Радецки“ са две – едното до жена му Венета, другото до приятелите. Това войводата сторил, когато параходът спрял между Никопол и Оряхово сред Дунава за 1-2 часа. Двете писма той предал на верния си другар Димитър Горов, който с жена си се качил Радецки, за да изпрати Ботев до Бекет. Като слязъл на румънския бряг обаче, Горов бил задържан от румънските власти и едва когато бил освободен предал писмото на д-р Странски, а той го занесъл на Венета. А тя вече знаела за гибелта на обичания си Христю. След страшната вест всичко потъмняло за нея. Тя вече нямало да го. види да прекрачи прага, да внесе оживление, радост, да се радва на Иванка, да си говори с Димитър. В осиротелия дом се настанила мъката, но забрава за скъпия човек не иде и през целия й останал живот. Носейки го в сърцето си, тя се отдава на децата, на грижата за тях и тяхното бъдеще. А Ботевият дух е винаги с нея и тя до последния си дъх ще помни заветните му думи от писмото:

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!

Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко… Aз се моля на приятелите си да не оставят и те трябва да та поддържат. Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много теб. Затова гледай Иванка и помни любящия те

Христа

17 майя 1876.

„Радецки“

На гърба на писмото е написал: „Това писмо да се предаде на жена ми Венета X. Ботйова, в Букурещ“

Колко мъка е имало в сърцето и душата на Венета. А тя знаела, че и във второто писмо от „Радецки “ до Ив. Грудов, Ив. Кавалджиев и Г. Странски Ботев, който изразява възторга си от историческото събитие, им напомня и за семейството си: „Аз съм весел и радостта и няма граници, като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдва. Но колкото по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло! Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество! Странски, иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателният твой приятел.“

Наистина отначало Венета била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително – общество чрез. Ив. Кавалджиев, Киряк Цанков, Ив. Вазов, Олимпий Панов. Но това не стигало да сеиздържа тричленното семейство.

Тя се обръща за помощ с писмо до вуйчо си Панарет Рашев. Писала, че продала всичко и че й останали „два железни кревата и един гардероб, които няма да се

продадат, нито за 5 жълтици“. Тя споменала, че иска да си отиде в Търново с децата, но няма пари и в края пише: „Ваше преосвещенство, като искате можете да направите сичко, само ако не желаете да ме видите по-зле

Букурещ…декември 1877 г.

Ваша покорна сестриница Венета.“

Навярно вуйчото смекчил сърцето си, щом тя останала в Букурещ. С помощта на БЦБО синът й Димитър и Боян Ботев били изпратени в Русия да учат.

Останала сама с Иванка, тя дочакала свободата на България в Букурещ. Пожелала да се върне в Търново и с паричната помощ на владиката към средата на 1878 г. тя е в родния град и в дома на сестра си Мариола в къщата й в „Асенова махала“. 3а да отгледа и учи Иванка, Венета почва работа по чужди къщи: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка да е сита и топло облечена праз зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията“ – разказвала тя. Отначало й е давана помощ по нареждано на руските власти в освободената родина, но към края на 1879 г. това било спряно и тя отново е финансово затруднение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев, купил неговата печатарска машина от Венета и на 16.І.1879 г. я настанил в помещението на турската кадийница – сега читалища „Надежда“. От Търново Венета пак търси с писмо помощ от владиката в Букурещ.

В развихрилите се след Освобождението партизански страсти за забогатяване и службогонство били забравени погиналите борци. Забравен бил и Ботев. Пръв Захари Стоянов заедно с Георги Бенев устроил за пръв път паметно честване на Ботев в 1884 г., а в 1888 г. издава биографията му, като пише: „нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Ботев с аршина на обикновените смъртни.“

На управляващите среди не им е било угодно да се занимават с тежките съдби на поборниците и на техните близки. Дори с приетия в 1880 г. закон и отпуснатите малки пенсии не се подобрило положението на поборниците или на близките на загиналите. Венета получила пенсия от 30 лв.: „За какво по-напред“, казвала тя, и отправила молба до Председателя на НС. Не се получило нищо. Втора молба от 12.ХІ.1894 г. моли за увеличение, че дъщеря й учи в Женева. Върху молбата имало резолюция от Комисия, която да предложи на НС да увеличи пенсията й на 60 лв. Като вижда, че няма резултат от молбата й, а във вестник било писано, че искала 60 лв., Венета изпраща на 17.ХІ.1895 г. до Председателя НС протестна телеграма, в която отрича да е искала 60 лв., а оставила това на НС. Тя пише, че има хора, които нямат някакви заслуги към Отечеството, а НС „се е показало толкова щедро, като им отпущало по 500 – 600 и даже 1000 лева месечно. Нима… с тези 30 лв. месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение?

Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството? До кога, ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам своето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и моля вашето разпореждане за отнемането й.

С почитание: Венета Хр. Ботева“

Телеграмата била отпечатана в софийския вестник „Млада България“ в бр. 46, като редакцията добавила следния коментар: „По тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно – на Стамболовите народни събрания!“

Председател на Народното събрание бил Ст. Стамболов, когото е хранила у дома си в Букурещ и бил обичан от Христю.

Дълго вуйчото остава непримирим, но през 1885 г. й пратил вест, че й „прощава напълно“, канил я да отиде пак при него с дъщеря си. Тя отново взела ключовете на вече 77-годишния си вуйчо. Иванка била настанена пансиона на мадам Брок. Владиката западал и решил да й се отблагодари, като оставил завещание. Панарет Рашев починал в 1887 г. и тялото му било пренесено в Търново, където е погребан. За там заминали Венета и Иванка. Уреждането на завещанието станало едва през 1898 г. Венета купила къща и издържала образованието на децата си. Най-после имали свой дом. Днес на фасадата на къщата в Търново (ул. „Ст. Денчев“ № 2) има надпис върху плоча: „Дом на Венета – съпруга на великия поет и революционер Христо Ботев – и на неговата дъщеря Иванка.

От признателните поколения 1948 г.“

След гибелта на Ботйов най-ужасен удар за нея била преждевременната смърт на дъщеря й Иванка в 1906 г. Направила гроб-паметник за Иванка и себе си в Търново.

Венета живяла известно време при внучката си Венета Рашева в София, като майката на момичето била починала рано. Възрастната жена помагала в домакинството, но чувствала, че запада. Когато веднъж Рашев я пита какво й e, тя отговаря: „Призовки, Димитре, призовки!““ Към края на 1918 г. тя поискала да я отведат в Търново.

Там извикала съседката си Радка Николова да спи при нея. Явно чувствала края си. Рано сутринта на 27.ІІ.1919 г. тя събудила съседката си, щото имала силно главоболие и вече се сковавала. Първите й думи били да телеграфира на сина й Димитър в София да дойде: „Имам син като аслан, да дойде веднага!“ Стискала душа и казвала: „Дойде ли Димитър? Защо се бави Димитър?“ Когато той пристигнал, тя посочила къде е писмото от парахода и когато той го прибрал в джоба си, тя казала къде да го даде, за да се запази за българския народ и последните й думи били:

„Вечни времена на българския народ.“

Търновското гражданство дошло да се прости с великата българка. На надгробната плоча е написано: „Венета, съпруга на великия поет и революционер Христо Ботев, родена 1847 г., починала 27.ІІ.1919 г.“ От търновското гражданство – 1948 г.“

Синът й Димитър Рашев казвал: „Майка ми е първата еманципирана българка.“

Академик Михаил Димитров, комуто Венета единствено се доверила през 1915 г. и споделила много неща от живота си, я характеризира по следния начин:

„Тя е била от ония цялостни натури, при които моралната потреба от по-висок смислен живот е господствуваща черта в характера им… Моралната сила на Венета да се издигне над всички условности в онова еснафско време е било нещо рядко между жените!“

Маргарита АТАНАСОВА – АРАЧИЙСКА

Източник: tretavazrast.com