Иван Вазов и Христо Ботев се познават от емигрантските си години в Румъния. Те осъществяват лични контакти в Браила и Галац през 1871-1872 г.
В своите „Биографични бележки“ от 1894 г. Вазов отбелязва: „В Галац Вазов се сближил с Ботева, от ума и красноречието на който останал пленен… Ботев проповядвал със свойствената си разпаленост комунизъм. Вазов се надъхал донегде с неговите доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух… Това минутно увлечение на Вазова престанало, щом той се озовал пак в България, където животът налагал други задачи на патриота“.
Безспорно Вазов благоговее пред могъщия поетичен талант на Ботев, а влиянието на последния е много силно в първите стихосбирки на бъдещия народен поет – „Пряпорец и гусла“ (1876) и „Тъгите на България“ (1877).
Вазов, оформен поет, не смее да сътрудничи на Ботевото „Знаме“ през 1874-1875 г., вероятно притеснявайки се за качествата на поетичните си творби.
А може би в съзнанието му дълго е кънтяла жигосващата строфа от „Защо не съм…?“ (1873): „Но защо не съм и Вазов, „вярата“ си да възпея: че ще стане вълк овцата, а певците като нея?!“
Освен това Ботев вече е важна фигура – той е в основата на отстраняването на Каравелов от лидерския пост на БРЦК, а след извънредното заседание на 12 август 1875 г. е вече член на Българския революционен комитет.
Вазов ще научи за подвига на Христо Ботев на кораба „Радецки“ (двамата се виждат за последно в първата половина на май 1876 г. – „в Букурещ, няколко дни преди тръгването му за България“) и ще откликне мигновено – първо с „Песен на юнаците на „Радецки“, а малко след това и с може би най-популярната си ода, превърнала се в една от вечните песни на България – „Тих бял Дунав се вълнува“, към която добавяме и елегията „Бунтът“ от същата година: „Загина той, издъхна, убит посред Балкана!“.
Вазов прославя Ботевото дело, но самият той не се хвърля в бой с турците, а предпочита благоразумно да избяга от предстоящия пожар на април 1876 г. от родния си град Сопот по посока Браила – Букурещ. Ако и да е член на местния революционен комитет.
След Освобождението ще еволюира във възгледите си. Това проличава в спомените му „Неотдавна“ от 1881 г., където за Христо Ботев пише следното: „Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо“.
Някогашният глашатай на социализма еволюира до консерватор народняк и непоколебим русофил.
От дистанцията на времето възприема живота и делото на Ботев все по-критично и без някогашния ентусиазъм.Но гениалните му поетични творби като „Борба“ и „Хаджи Димитър“, както и образцовата Ботева публицистика – „Народът – вчера, днес и утре“ – бодат очите му.
Ще се учи от него, ще иска да бъде добър поне колкото гения и дори когато е определен за народен поет, Ботев ще му бъде критерий за талант и качество.
Като вестникар най-плътно ще следва достиженията му в „Народний глас“, най-вече през 1881 г., като редактор – в списание „Денница“ (1890 – 1891 г.), а като поет – най-категорично в „Епопея на забравените“ (1883 г.).
Но в този знаменит български пантеон Ботев го няма.
Защо? И дали отговорът, който дава на Георги Бакалов – „Защото Ботев не беше забравен“, отговаря на истината?!
Пропускът ще бъде запълнен от Захарий Стоянов с неговия биографичен роман „Христо Ботйов“ (1888 г.).
Могат ли „Той не умира“ („На Волът, сред пустинния Балкан, огласян някога от диви орди, седях в глогините, де в кръв облян, паднал певецът горди…“), пътеписът „Волът“ („На минуване из „Манастирското пладнище“ аз откъснах за спомен от една глогина клонче, което пазя и сега у дома, втъкнато в портрета на Ботев“), споменът „Около гроба на Ботева“, в който говори „за обезоглавения труп на Ботева“, и разказът „Една българка“ („Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера“), писани явно компенсаторно, да прикрият този пропуск?
В интерес на истината през 1883 г., когато се оформя „Епопея на забравените“, Ботев се мярка като епизодичен персонаж в знаменитата повест „Немили – недраги“, колоритно и точно обрисуван – „Тоя адвокатин бе сам Ботев, нарочно дошъл от Галац“ (доброволният защитник на нещастните касоразбивачи хъшове, вкарани от немотията в тъмна и гротесково представена афера).
Съдбата предоставя възможност на Вазов за реабилитация спрямо Ботев, но той избира крайно критичен, дори и враждебен тон, ако и да споменава името му в творчеството си над 200 пъти!
Годината е 1890-а. Иван Вазов се е завърнал от одеската си емиграция в София с дискретната помощ на всесилния премиер и бивш негов приятел Стамболов, станал е национална знаменитост с романа си „Под игото“, публикуван вече през 1889 г. в „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“ с подкрепата на Иван Шишманов,и редактира списание „Денница“, издавано от известния софийски книжар Касъров.
На 20 май 1890 г. във Враца в присъствието на княз Фердинанд и премиера Стамболов се чества шумно паметта на Ботев, открива се паметникът му, пресата гърми и превъзнася приноса на българския поет.
А Вазов, раздразнен от шумотевицата, реагира със студията „Христо Ботев“, отпечатана в сп. „Денница“, книжка 6, 1891 г. Чел съм я внимателно – много критичен и тежък за осмисляне текст. Но честно написан, без недомлъвки.
Независимо от признанието му, че „името на Ботев си е оздравило безсмъртието и ще се произнася с гордост в България, додето има България на света“, Патриархът на българската литература не приема социалистическите увлечения на големия ни поет и се притеснява от набиращата популярност марксическа идея – БРСДП ще се създаде съвсем скоро (на 20 юли 1891 г.), а именно тя ще приеме Ботев за свой знаменит предтеча.
Поради това Вазов се обявява срещу „безусловния култ“ към Ботев, разграничавайки „онова, което е добро в Ботева и достойно за уважението ни“ от „несъвършенствата и тъмните петна в нравствения му образ“, тъй като при него „сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила“.
На 24 септември 1895 г., в сградата на Народното събрание се чества Вазовият 25-годишен творчески юбилей. И той, който четири години по-рано е критикувал шума около Ботев, сега ще трябва да приема овациите за делото си.
Точно по това време тържествено и официално управляващата Народна партия обявява кой е народният поет на България. Вазов е притеснен и поласкан. В словото си той благодари подобаващо на починалия на 1 юли 1895 г. негов политически противник Петко Славейков и учител по поетическо майсторство: „ Да, Славейков, моят учител и вашият… И аз – негов ученик и негов последовател, чувствам се някак си стеснен пред тоя величавий лик на покойния старец. Да, той – Славейков, трябваше да бъде жив сега, та той да стои на това място, достойно за него, за неговата побеляла от заслуги и трудове глава. Той имаше най-законно право да приеме лаврите на народната признателност!“.
За Ботев или Стамболов обаче народният поет не споменава и дума на благодарност.
Защо тогава е огорчен от нападките на вестник „Свобода“, орган на опозиционната Народно-либерална партия, от 26 септември 1895 г.: „Иван Минчев Вазов се засили да ни псува чрез вестник „Мир“. Защо бе, господин Вазов? Че не одобряваме маймунската ти коронация ли? Успокой се. Като към поет, ний не те закачаме, при всичко, че и поезията ти е смесена с овчи блеения (връзката с Ботевата оценка в „Защо не съм?…“ е очевидна, б.а.)“.
Любопитно е, че в края на живота си, в незавършения фрагмент от 1920 г. „Стефан Стамболов“ патриархът на литературата ни прави преоценка на личността и делото му, тъй като „той виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет“, докато за Ботев подобна късна задушевна констатация в обемното му творчество липсва. Най-вероятно, защото е била отложена за други, по-добри времена, които така и не настъпват поради внезапната смърт на Иван Вазов на 22 септември 1921 г.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
