Българският цар в изгнание, син на Иван Шишман

Името на Фружин, синът на цар Иван Шишман (1371-1395), не е съвсем непознато. Помним го още от училище с т. нар. въстание на Константин и Фружин, приемано за първото след падането на България под османска власт. С напусналия ни без време проф. Иван Тютюнджиев се постарахме да внесем яснота около края на средновековна България, като отделихме място и на Фружин

Фружин е син на Иван Шишман, най-вероятно от извънбрачна връзка. След падането на Никопол и гибелта на търновския цар (3 юни 1395 г.) намира убежище в Унгария – в двора на крал Сигизмунд, бъдещ император на „Свещената Римска империя на германците“, през 1403-1406 г. се споменава „Шишман“. Няма съмнение, че това е Фружин, който е използвал името на своя баща като фамилно. Собственото му име е донякъде странно и е най-вероятно да идва от „фръз“/„фруз“ („франк“/„французин“), както при „Куман“, „Русин“ и други подобни имена. Освен че не е типично, то може би отразява някоя любовна „авантюра“ на цар Иван Шишман с „дама“ от западен произход…

Фружин заедно със своя първи братовчед, видинският цар Константин (1397-1422) воюва с османците през 1408-1411, а вероятно и през 1413 г. „Господарят на Загора“ (Търновско царство) действа главно в източните български земи, където явно е имал привърженици, като е признавал старшинството на Константин. След смъртта на видинския цар през 1422 г. Фружин е отново в Унгария и вече е наследник на българския престол, тъй като Константин е нямал деца. Спечелил си славата на борец срещу османската експанзия, през 1425 г. Фружин взема участие в похода на влашкия войвода Дан II и трансилванския войвода Пипо Спано (италианец по произход) срещу Дръстър (Силистра). Неслучайно през същата година крал Сигизмунд дарява на Фружин имението Липа (дн. Липова) заради участието му в „… твърде тежки и успешни походи против турците, в които излагал себе си на смърт…“

През 1426 г. Дан II, Пипо Спано и „господарят на Загора“ освобождават Видин, но не са в състояние да задържат града. Десет години по-късно император Сигизмунд поверява на Фружин отговорна дипломатическа мисия в Албания. С подкрепата на република Дубровник българският принц осъществява мисията, водейки със себе си обратно в Унгария албански пратеници (1435 г.). През 1443-1444 г. Фружин взема участие в кръстоносните походи на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело (Варненчик) и регента на Унгария Янош Хуняди срещу османската държава. За да въоръжи добре хората си, предвид предстоящата война, на 6 септември 1444 г. Фружин продава едно свое имение.

Уви, т. нар. „дълъг поход“ завършва катастрофално с битката при Варна на 10 ноември 1444 г. Младият крал загива в боя, но опитният Хуняди успява да се изтегли във Влахия. За пореден път царският син е трябвало да се примири с нерадостната съдба на България. От друга страна обаче, Фружин надали е бил съгласен претенциите на Янош Хуняди да получи „кралството България“ за себе си. И надали е случайно, че регентът на Унгария прехвърля вината за неуспеха на кръстоносния поход на „някои български князе“, най-видният от които несъмнено е Фружин. Доскоро „историята“ на Фружин стигаше до едно сведение, че е починал в Брашов (днес в Румъния) в тогавашна Унгария през 1460 г.

След публикуването на един османо-турски регистър на Видинския санджак от 1454-1455 г. нещата около Фружин се промениха. Както се оказа, в този официален документ на султанската канцелария присъства „княз Фрузин“ със синовете си Стоян, Стойко и Станислав! Някои изследователи приемат, че има съвпадение на имена и че е невъзможно посоченият „княз“ да е идентичен със заклетия противник на османската държава. И все пак, писменото свидетелство в съвременен на Фружин паметник звучи напълно правдоподобно. При това, както беше отбелязано от проф. Вера Мутафчиева, изписаната с арабски букви титла е именно „княз“, а не познатата и от други паметници „кнез“ (кмет), носена от местни първенци.

Възможно ли е Иван-Шишмановият син да е потърсил компромис със завоевателя и може ли подобно поведение да се окачествява като измяна? Стана дума, че отношенията между Фружин и всесилния регент на унгарската корона Янош Хуняди не са били добри. Както изглежда, след 1444 г. българският принц, вече над 60-годишен, изпада в немилост. Това принуждава Фружин да се завърне в България, надявайки се на по-добри времена… Той получава неголяма част от старите си владения в района на крепостите Свърлиг и Пирот, ползвайки се с някаква, макар и крайно ограничена автономия. В споменатите две крепости е имало турски гарнизони, а локалната „столица“ на Фружин е била крепостта Темско до днешното село Темац и известния Темски манастир.

Тези важни за нашата история места днес, за съжаление, са в пределите на Сърбия, но едва на стотина километра от София. Темският манастир е посещаван от български поклонници, но надали сръбските екскурзоводи им казват и две думи за Фружин… Така или иначе, „примирието“ на потенциалния български цар с османците явно не продължило дълго. Ако сведението за неговата смърт в Брашов през 1460 г. е достоверно, Иван-Шишмановият син отново е потърсил убежище в Унгарското кралство. През далечното XV столетие Фружин е бил популярна личност. Тогавашните българи са знаели за своя владетел, чакали са да разкъса робските вериги и „… бащин Търновград да вземе…“, както се пее в етно-рок баладата на „Исихия“. В крайна сметка, текстът на Боянския поменик на български царе и царици завършва с „Помени Господи, Фружина царя…“

Фружин е имал голямо семейство. Освен посочените му трима синове, той е имал и още един – Шишман. Най-вероятно унгарските Шишмановци са потомци на този Фружинов син. През 1454-1463 г., докато Фружин е бил още в Темско, в унгарски документи срещаме братята Михул (Михаил) и Ищван (Стефан) Бозяши, „синове на Шишман“. В грамота от 1464 г. заедно с името на Ищван е споменат и трети брат – Сандрин (Александър) Шишман, кръстен така най-вероятно в чест на своя прадядо цар Иван Александър. Въпросният Сандрин е бил комендант на стратегическата крепост Северин (дн. Турну Северин), което свидетелства както за доверието към него, така и за значимото присъствие на българи по онези места.

Филип Шишман е син на Сандрин, като е известно само името му. През ХVІ век се споменават Ищван, Радослав, Владислав и Ференц, всички с фамилното име „Шишман“. Непременно трябва да се отбележи, че Ференц Шишман загива през 1550 г. като командир на конен отряд при унгарските опити за отвоюване на превзетата от турците крепост Липа – някогашната „столица в изгнание“ на неговия прадядо Фружин. През втората половина на ХVІ столетие в областта на Темешвар (дн. Тимишоара, Румъния) се споменава името на Дюрма Шишман, най-вероятно син на Ференц.

Унгарските Шишмановци са интересна и важна илюстрация за съдбата на българската аристокрация през първите векове на робството. Трябва да бъде поставен и основателният въпрос за потеклото на водачите на Първото и Второто Търновско въстание (съответно през 1598 и 1686 г.), известни под имената Шишман ІІІ и Ростислав Страцимирович. Те най-често са смятани за мними потомци на българската царска династия. Трайното присъствие на потомци на „Фружин Асен“ в съседните на поробеното Отечество области на север от Дунав през ХV-ХVІ век подсказва, че е напълно възможно в събитията да са участвали не „мними“, а действителни наследници на българската царска корона.

Източник: epicenter.bg