Битката при село Ключ е едно от най-трагичните събития в българската история!

Битката при село Ключ, която се състои на 29 юли 1014 година, е едно от най-трагичните събития в българската история. Фактически става дума за най-тежкото поражение, понесено от армията на цар Самуил и въобще от армията на Първото българско царство в неговото няколковековно съществуване. Тя разбира се, не трябва да се изолира от цялата история на българо-византийския конфликт, който продължава повече от четири десетилетия. Тази перманентна война, която води Василий Втори Българоубиец срещу тогавашното българско царство е наричана още византийската епопея.

Затова акад. Васил Гюзелев е много прав, че тази поредица от събития, от трагедии и толкова много реки от кръв е много по-справедливо да бъде наречена българската епопея. Така че ние си спомняме днес за българската епопея и за нейния най-тъжен акорд.Тази битка е резултат от една дълга война, която има своите етапи.

След 1000 година нещата постепенно започват да се оформят като византийско надмощие. То се дължи на много по-голямата територия, на стопанския потенциал и на международните отношения тогава т.е. Византия постепенно придобива едно надмощие над българите. И цар Самуил като един опитен държавник и стратег го е виждал. Затова той се опитва да компенсира византийските удари с контра-удари, създаване на отбранителни линии и активни действия в други посоки за осигуряване на тила на армията. Той в никакъв случай не е политик без хоризонт. Напротив, той вижда явно много напред в бъдещето. Затова се стреми да удържи този момент, докато България събере потенциал за контра-настъпления.

В никакъв случай Самуил не е някакъв герой от роман, който просто така ден за ден задвижва този конфликт. Затова той след 1000 година започва да изгражда отбранителни линии и фактически най-опасната посока за настъпление на византийците във вътрешността на държавата е точно клисурата при село Ключ. Там Самуил изгражда една отбранителна система в духа на прабългарите. Става дума за укрепена стена, която е не само дървено-землена преграда, но има и каменни укрепления. Тя е известна много отдавна, в нея влиза и т.нар. Самуилова крепост.

Действително византийските историци признават, че Василий Втори много пъти е атакувал тази линия без успех. Неговият пълководец обаче Никифор Ксифий успява да намери обход през високото било на Беласица и да нападне българите в гръб. Това всъщност води и до катастрофата при село Ключ.

Трудно да се повярва, че Самуил като един опитен военачалник със забележителна биография на пълководец, е оставил българския тил без охрана. Вероятно такава охрана е имало. Там е имало и достатъчно отбранителни точки в района на Беласица, но очевидно византийската маневра е успяла и това е довело до катастрофа за българската войска. Като казваме катастрофа, имаме предвид, че голямата част от армията попада в плен. Става дума за 15 000 души според някои византийски хронисти, а според други за 14 000, но във всеки случай става дума за многохилядно множество от български войници. Тези войници, както знаем, са ослепени в един по-късен момент от Василий Втори. Това е най-тежкият психологически удар, който той нанася и лично на Самуил, и на българското общество като цяло.

Друга част от българската армия обаче успява да се изтегли и тук заслугата е на Гавраил Радомир, синът и престолонаследникът на Самуил. Вярно е, че Гавраил Радомир управлява само една година, свален е от своя братовчед Иван Владислав, убит е и т.н. Обаче Гавраил Радомир е наричан от византийските хронисти, че по мъжество и войнски дух бил много впечатляваща фигура, но отстъпвал по разум и далновидност на баща си. Тази оценка може би донякъде е вярна, но аз искам да припомня, че много от действията на Гавраил Радомир са действително блестящи. Той успява да изтегли част от армията и да спаси баща си. По-късно Гавраил Радомир успява да разгроми силите на Теофилакт Вотаниат. Той е бил личният приятел на императора и един от най-големите пълководци на империята. Именно вече Василий Втори като отмъщение за Теофилакт, ослепява войниците. Всъщност нещата са много по-дълбоки, Василий Втори е смятал, че след тази победа ще може да завладее България без особени усилия, обаче виждаме, че все пак значителна част от съпротивителните сили и на армията, и на обществото са били съхранени. Затова той преминава към един много човеконенавистен план да ослепи войниците, с което фактически нанася тежка психологическа рана на българското общество. Това води и до смъртта на Самуил на 6 октомври 1014 година.

Когато вижда ослепените войници, получава инфаркт и след два дни умира. Самуил не е бил милостив човек. Средновековните хора са много сурови. Той е участвал в десетки битки, но виждаме, че при тази сцена на хилядите ослепени войници, неговата психика не издържа и той вероятно вследствие и на други болести, тъй като е бил на над 70-годишна възраст, си отива от този свят. Въпреки всичко обаче, 4 години още българската държава успява да се съпротивлява на византийската агресия. В резултат на успешното византийско настъпление, в историографията се е оформило едно мнение, че България постепенно е обречена на гибел.

Един сръбски историк обаче, Тибор Живкович, преди няколко години показа, че това не е точно така. Той предатира похода на цар Самуил по адриатическото крайбрежие към 1009-1010 година. Това показва, че Самуил е можел да води големи военни операции само 4-5 години преди битката при село Ключ.

От гледна точка на тези знания, можем да оценим тежестта на този удар и разбира се, да си спомним за великия цар Самуил като олицетворение на българската борба за Свободно българско царство и за отстояване на независимостта на България.

проф. Пламен Павлов

Източник: voivodi.eu