Адриана Будевска – една от личностите, положили основите на професионалния театър у нас, е родена преди 140 години в сърцето на Златна Добруджа, Добрич.
Великата българска актриса е дъщеря на „буйния като кон и силен като Крали Марко” тревненец Кънчо Будевски. Необичайната й съдба я орисва още от съвсем малка – тя оцелява от дезинтерията, която отнася двете й по-големи сестри. Оцеляването й било възприето като чудо. Едва седемнадесетгодишна, след като завършва с отличие Девическата гимназия във Варна, тя има шанса да получи стипендия за Москва – да учи за актриса. В комисията на Министерството на просвещението са Иван Вазов, проф Иван Шишманов и Иван Мърквичка. Като вещ ценител на младите таланти, Дядо Вазов веднага оценява дарбата и хубостта й. След време тя ще играе с особена любов в неговите пиеси на сцената на Народния театър.
За четири години в Москва, в школата на прочутия Малий театър при прочутия педагог Александър Ленски, изключително интелигентната и упорита млада жена ще усвои много от тайните на актьорския занаят. В руската страна тя ще има щастливи, паметни срещи с именити руски театрали от ранга на Качалов, Олга Книпер-Чехова и Савицкая. Ще се запознае дори с великия Чехов.
И въпреки че получава няколко покани да остане в Русия, Будевска ще се върне веднага в родината си. В миналото – далечното, а и по-близкото – нашите драматични и оперни артисти винаги се връщаха в България. Водени от чувството си за дълг и от любовта си към Родината, те пренебрегваха дори Скалата, Гран опера и Ковънт гардън, докато днес немалко от тях или бягат, или пък са прогонени от държавата, която нехае за изкуството и дори ни натрапи за министър на хилядолетната българска култура едно напълно неподходящо лице.
Адриана Будевска дебютира през 1889 г. на сцената на театър „Сълза и смях” в ролята на Василиса във „Василиса Мелентиева” на Александър Островски. А след това и като Доня Долорес в мелодрамата „Отечество” на Викториен Сарду. След няколко години постъпва в трупата на Народния театър и скоро се утвърждава като абсолютната примадона. За по-малко от четвърт век тя подготвя повече от 100 роли.
Наистина, една изумителна работоспособност и раздаване на сцената! Школата й е великолепна, владее до съвършенство както тялото, така и гласа си. Актьорският й диапазон е впечатляващ – тя се превъплътява еднакво успешно и в Рада от „Под игото”, и в Костанда от „Свекърва”, и в лейди Макбет на Шекспир, и в библейските Юдит и Далила. Освен тях, изпълнява роли от Островски, Гогол, Чехов, Молиер, Расин, Корней, Ибсен, Шоу, Кнут Хамсун, Иван Вазов, Васил Друмев, Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Кирил Христов.
Будевска бързо става любимка на публиката, омагьосана от вдъхновените й изпълнения, нейната безспорна красота и женско очарование на сцената. Театралните критици от епохата признават, че Адриана Будевска е „най-забележителната българска трагическа актриса, равна по талант на най-големите европейски актриси днес”. Сравняват я с французойката Сара Бернар, италианката Елеонора Дузе, а в по-късна възраст и с рускинята Ермолова.
Годината е 1921. Цяла София жужи заради премиерета на „Далила” от Владимир Мусаков в Народния театър. Само дето клюкарите обсъждат не пиесата и дори не великолепното изпълнение на Адриана Будевска, а нейния силно разголен костюм. Примадоната на бъгарския театър е първата в историята, която дръзва да се съблече на сцената. Разбира се, голотата е елегантно загатната. Будевска зашеметява като Далила в прозрачен костюм, обсипан с бели и черни перли и аквамарини. Бижутата й са повече от царствени, но всички погледи и театрални бинокли са вперени в тоалета от две части. Раменете на Адриана са едва покрити с криле от продълговати перли, а по бюстието театралната шивалня е работила дълги месеци. Гърдите са скрити зад прозрачна коприна, обшита със скъпоценни камъни. Пъпът е покрит само от перли, а от талията надолу се спуска ефирна тъкан. Костюмът е предизвикателство към въображението.
След премиерата публиката е във възторг. Аплодисментите не стихват 15 минути, сцената е обсипана с цветя. Авторът на пиесата Мусаков пише, че зрителите са очаровани и от външността на известната актриса. Будевска изглежда като 20-годишна девойка, а всъщност е на 43 и е родила три деца. Дълбоко пазената тайна е, че тя игре Далила в тежко психическо състояние. След загубата на мъжа си – актьора Христо Ганчев, Будевска е в дългогодишна депресия. През 1912 г. той е мобилизиран и заминава на фронта в Балканската война Умира от тиф във Фенер, Източна Тракия. Потресаващ е факта, че докато в София се разпространява трагичната новина за смъртта му, Адриана получава първото писмо до нея от фронта и щастлива търчи при приятелката си Мара Белчева да й го прочете. Поетесата е ужасена, че трябва тя да съобщи на Будевска за кончината на мъжа й.
В съпруга си Христо Ганчев, който е любовта на живота й, звездата на Народния театър се влюбва веднага след завръщането си от Русия през 1899 г. В Москва тя учи актьорско майсторство със стипендия от Министерството на просвещението. Лично Иван Вазов и проф. Иван Шишманов оценяват искрящата дарба на 17-годишната по онова време Адриана. Актьорът Иван Попов запознава Будевска и Ганчев. Двамата имат много общо – Христо също се е изучил в Русия, в Имперското театрално училище в Санкт Петербург, бори се за по-добри условия на работа в българския театър. След месеци на бурни страсти, любовни писма и въздишки, двамата сключват брак, който околните наричат „идеален”.
Адриана е изключително грижовна съпруга и майка на две момчета и едно момиче. Семейството им е символ на уникално разбирателство между двама творци. По цял ден са заедно и не си омръзват. У дома си подават репликите за новите роли. Христо е нейният най-строг критик. Например, я кара да повтаря с дни фразата: „Обичам те!“, докато открие най-вярната интонация. Ганчев е не само актьор, ами и синдикалист. Колегите му от Народни театър Вера Игнатиева и Гено Киров пишат, че заради смелостта си да защитава правата на актьорите го наричат „човекът на протеста”.
Зад сцената ври и кипи от интриги. Злобата е насочена към най-добрата – Адриана Будевска. Лекарката по уши, нос, гърло, която се грижи за гласовете на артистите д-р Дора Бенева-Начева си спомня в книгата си „Срещи с възвишеното” (изд. 1971) какво й е споделила актрисата: „По-рано се борехме с неподходящи за работа материални условия, а сега се борим с бездушното отношение към театралното изкуство, с некомпетентността на отговорни фактори, от които зависят нашето творчество и хлябът ни. Фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените амбиции, злобата морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи…”.
Любовта на Будевска към мъжа й я спасява от зловонната атмосфера в театъра, в който тя изиграва над 100 изключителни роли. Всеотдайната съпруга не забелязва обожателите, които я затрупват с любовни писма и цветя. Представленията свършват доста след вечерния час, а на учениците било забранено да ходят на театър. Затова учителите давали дежурства и проверявали възрастта на влизащите в Народния театър. Момчетата се дегизирали с дрехи, шапки и очила от родителите си, за да изглеждат по-възрастни. Само и само да гледат любимата си актриса. Една година след сватбата си с Христо Адриана Будевска играе Маргарита Готие в „Дамата с камелиите”, с която Народният театър гостува в Битоля. Публиката не сдържа сълзите си. След спектакъла на сцената излиза младеж и прегръща нозете на актрисата. Заклева я да му каже дали има враг. Той обещава да го издири, където е по земното кълбо и да го заколи. Адриана е трогната и ужасена.
Тя милва майчински жертвоготовния младеж: „Мили момко, ще ме направиш безкрайно по-щастлива, ако вместо да убиваш, извършиш едно добро дело. Пиши ми в София, като го сториш, и аз няма да те забравя никога!“. Актрисата му дава чантичката си за спомен, а младежът я следва из Битоля като кученце. Будевска разказва на мъжа си трогателната история, но тя се оказва, че има продължение. Както свидетелства Владимир Мусаков, вече в София, в кулоарите на Народния театър млад и много блед мъж хваща актрисата за рамото. В ръката си държи изключително красив малък пистолет. На дръжката му е инкрустирана буквата „А“.
Охраната на театъра се хвърля да я спасявана, но Будевска ги спира. По-късно обяснява, че това е момъкът от Битоля, дошъл да й подари за спомен пистолета. Когато Христо Ганчев загива на фронта, Адриана търси упование в грижите за едномесечната им дъщеричка Галя. Малко след това, обаче бебето умира и единственият отдушник за скръбта й е работата. Будевска пише в дневника си: „Когато съдбата ми изпрати най-големите страдания, на сцената трябва да се претворявам в кокетки, или роли, които не отговарят на душевното ми състояние ¬ Далила, Галатея, баронесата от „Адам, Ева и змията“ и др“. Как тази актриса, връхлетяна от загубата на голямата си любов и детенцето си, успява да очарова публиката всяка вечер, да бъде убедително забавна или раздиращо трагична, вероятно най-голямата тайна на нейния талант.
Макар и обвита в скръб Будевска запазва красотата и фигурата си. Тя е изключително въздействаща и привлича мъжките погледи. Всички ухажвания обаче, отминава с хладна учтивост. Хубостта й идва по майчина линия от баба й, полугъркинята Янула, а финото бяло лице и стройната снага, са от бащината й баба Буда – серт жена дала името на рода й. След смъртта на дъщеричката Галя, утеха за Адриана са двете й момчета Гани, студент по химия в Торино и Вили. И двамата имат леви убеждения. По-големият участва в демонстрации в Италия и загива в престрелка с полицията. Срещу по-малкия – ¬ Вили, се води съдебен проце за противодържавна дейност. Той успява да избяга в Буенос Айрес, където става пилот.
Останала съвсем сама, нещастията продължават да се сипят върху главата на Будевска. През 1926 г., когато е на 48 години и е в апогея на таланта си, ръководството на Народния театър я пенсионира, поради… „старост“. Със заповед на министъра на Народното просвещение е отстранена от трупата с официалното обяснение, че на нейно място трябва да влезе млада и свежа сила. Заедно с Будевска от театъра е натирен и друг колос на сцената ¬ – Васил Кирков. Адриана е жеското огорчена.
За четвърт век в театъра тя е изиграла над 100 роли от дебюта си през 1889 г. – „Нора“ на Ибсен, Рада от „Под игото“, лейди Макбет… Зрителите я боготворят. Наричат я кралицата на трагедиите. Театралните клюкари празпространяват слуха, че примадоната е уволнена, понеже била ексцентрична. За пример давали разголеното й облекло в „Далила“.
Единственият й син е в Аржентина, колегите я избягват, край нея са само децата на брат й. Тя често бяга извън града, плаче с часове и прегръща земята. „Останах без криле, без дух, без красота, слънце и въздух!” – възкликва покрусена Будевска. През 1937 г. отлита при Вили в Буенос Айрес, за да бъде сред внуците си. На кораба в Хамбург тя носи платнена торбичка със семена от латинки от бащиния й двор в Добрич, за да ги засее в Аржентина, където остава 11 години. Години по-късно внучитне й ще донесат от Буенос Айрес от латинките, които е отглеждала, заедно с друга скъпа реликва – българската мартеничка, с която се е закичвала на всеки 1 март през годините на изгнанието си. Будевска се завръща в България триумфално, когато е на 70 г. Неин горещ почитател е Георги Димитров, който кани българската Сара Бернар, както я наричат, да се върне в родината, за тържествено честване. На 22 юни 1948 г. в Народния театър Адриана получава златен орден за наука и изкуство и златен пръстен на изкуството.
Животът я напуска на 9 декември 1955 г. Но завинаги остава заветът на великата българска драматична актриса, записан в тетрадките й – „Научи се да бъдеш истински горд, а не случайно издигнат човек!”
Театралните критици от епохата признават, че Адриана Будевска е „най-забележителната българска трагическа актриса, равна по талант на най-големите европейски актриси днес”. Сравняват я с французойката Сара Бернар и италианката Елеонора Дузе. Сред големите й постижения са Луиза от „Коварство и любов”, Амалия от „Разбойници”, Мила от „В полите на Витоша”. Тя е първата в България и незабравима изпълнителка на Нора от „Куклен дом“ на Ибсен. Нейните съвременници определят тази роля като връх в блестящата й кариера.
Източник: uchiteli.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
